Петер Митев
Представянето на основната теза за универсалността на мартеницата като символ, амулет, магическо заклинание, фолклорен артефакт, имплицитно поражда и втора теза, за съществуването на мартеницата и в другите /ексепционално българската култура/ етноси, народи и митологични космоси. Твърдението, че при мартеницата не само червеният, но и двата цвята са равностойни и само тяхното взаимосвързано двуединство представя по символичен начин закодирано послание. Тази идея се аргументира с многобройните примери от стария свят и митологии, предимно от индо-иранския кръг държави. Така например, у хетите царят носи пояс, изработен от вълна с бял и червен цвят.
В древен Иран владетелят носи червено-бяла диадема и червена дреха, обточена с бяла полоса. Това се обяснява с факта, че владетелите са били и жреци и царе, което може да е изразено с белия цвят на свещениците и червения цвят на войните. Алтернативно, това може да отразява божествения произход на властта, която обичайно се представя като дадена от боговете, съответно Великата богиня -майка и Върховния мъжки бог, чийто пол се изразява чрез белия и червения цветове в ранноземеделските религии /А. Голан. Миф и символ. 1978/.
Двуполюсното единство на белия и червения цвят в съзнанието на древните хора не бива да ни учудва. Добре известен е друг цветови дипол при древните иранци и китайци – символът “ин-ян”, съдържащ бял и черен цвят. Той олицетворява взаимната борба и взаимовръзка на световните сили и свойства: ден и нощ, небе и земя, студено и топло, светло и тъмно, добро и лошо и т.н. Бяло-червеният “символен дипол” в древното съзнание е по-слабо известен от бяло-черния, но без съмнение е съществувал и е играл съответната ритуална роля. По този начин идеята да разглеждаме мартеницата като червено-бял “цветови двуполюсник” изглежда много полезна.
В допълнение – древните индоевропейски общества семити, китайци са със строго деление на три касти – благородници, свещеници и земеделци. От своя страна, всяка каста се е отличава чрез подходяща цветова символика: благородниците носят предимно червени дрехи, а свещениците – бели. Земеделското съсловие е изразявано с различен цвят при отделните народи. Тази трицветна индо-европейска символика е отразена в националните знамена на повечето съвременни индо-европейски държави, в които основните цветове са белия и червения. Комбинацията бял-червен цвят е символизирала единството на двете основни касти – благородници и свещеници, на които се е крепила всяка древна индо-европейска държава. В този смисъл, използването на “червено-белия двуполюсник” може да е означавало – “да бъде трайно и солидно като нашите управници, като нашето общество, като нашата държава”.
Анализирането на семантиката на мартеницата и символното й значение показва, че мартеницата е един от малкото знаци, пряко свързани със символа на властта и държавата на централноазиатските народи -конската опашка. Не свободно веещата се, както некомепетентно е представена в историята ни, а усуканата в плитка конска опашка! Защото веещата се означава волност, свобода, необвързаност, липса на дълг и дефицит на власт. Сплетената конска опашка е езотеричен символ на държавата и властта, затова тъкмо тя е знаме на племето Пу Ку - за да означи върховната, божествена, небесна власт. Конската опашка и мартеницата са сакрална символика, а не жреческо хрумване.
Мартеницата е символ на плодородието. Тя е двуцветна - от бял и червен конец, които задължително трябва да са усукани и да се завържат на двоен ключ.
Краищата на конците не се завързват на възел. Закичва се само на неомъжени момичета, както и на животни, които трябва да раждат през годината.
Тя е фалически знак и е най-завоалираният образ на половото единство.
С мартеница не трябва да се закичват омъжени жени и мъже. Тя стои закичена, докато момичето види щъркел или друга прелетна птица - знак на зачатието. По този начин младото момиче е белязано, че е сгодено и му се пожелава плодоносна година.
Мартеницата е единство от двойните енергии на човешкия организъм, които управляват процесите на зачатието и живота. Това са Предният среден меридиан (на зачатието) и Задният среден меридиан, наречен още Управител, защото управлява жизнените процеси на организма. Тук са трите потока на свещения огън на живота, наречен Кундалини.
В китайската митология това са двата енергийни потока Ян /мъжкият, червен/ и Ин /женският, бял/. По принцип Ин-потокът, женската плодоносна енергия, се бележи с черно или тъмно, но в мартеницата този цвят се замества с бял, защото момичето, закичено с мартеница, е още непорочно.
Усукването на двата меридиана, символизирано чрез цветните конци, е пожелание за плодоносно отношение между мъжа и жената, между женските и мъжките животни.
Мартеницата символизира и едно по-дълбоко равнище на познание, което древните явно са владеели – знанието за единосъщието между мъжа и жената, между мъжкото и женското начало в света. Китайският знак на единството между Ян и Ин е символично предаден тъкмо в мартеницата. Двете влакна, усукани едно в друго, имат сечението на знака на хармонизираните енергии Ян и Ин. То дава и знакът на Бога-Отец /Кетер/, който е символ на безкрайността и на творческото начало.
За споменаване е, че е задължително мартеницата да се завърже на двоен ключ и никога - на възел. Всяка от завитките олицетворява съхраняването на единството във взаимността. Възелът в края на конеца, както днес масово се практикува, означава спиране, завързване, секване на протичащата енергия, затова не трябва да се прави.
Това е знак за безплодие и е съществен прийом на черната магия.
В структурата на тази символика може да се вплита и вълнàта на живота - единството между двете начала, описани по-горе.
Вълнàта на живота се носи в биоструктурата на Земята от зеления цвят. Той енергийното подсигурява мартеницата. Така енергиите Ян и Ин - носители на животворното начало, се осъществяват чрез етерната субстанция на планетата. От това произлиза една особеност, която съвремието не знае: мартеницата с два цвята /бял и червен/ трябва да се закача, след като щъркелът - символ на скитащите Ян и Ин, бъде съзрян върху зелен храст или дърво, които дават плод, които вече са раждали. В древността тя се е носела до празника на Пролетното равноденствие, когато природата е "зачевала" астрономично. Ако в мартеницата има вплетен зелен конец, тогава се слага под камък - на тъмно, влажно, плодотворно място /третият символ на щъркела – нощта, смъртта, отсъствието, зимата, сънят/.
Коогато се изработват мартеници, трябва да се знаят, че зеленият цвят не може да присъства в едноцветното снопче на края, а се вплита само във въженцето по средата. Белият и червеният край са чисти. Това са символите на любовта и действената проява в живота.
Така се изразява съкровената тайна на Кундалини, когато я разглеждаме като единство. /Мифы народов мира/
Дезавуирането на парадигматични образи или архетипи показва:
Парамардха – това е първообразът на Баба Марта. Термин от древното будистко учение, буквално означаващ „край – излизане от Мъртвото дихание”. Тук става въпрос за диханието на Брахма. Когато той издишва, се създава всичко и светът се разширява, а когато вдишва, светът се свива и всичко се унищожава. Това е модел от макрокосмическо естество, но същият принцип е валиден и за нашия свят, в по-малки мащаби и по-ограничено действие. Това е кръговратът на сезоните в годините, който циклично и безспирно се повтаря като метрична пулсация.
Днес годината се разделя на четири сезона; пролет – сътворение, лято – съществуване, есен – унищожение и зима – покой. Но според древното учение, тя се разделя по още два начина, на две полугодия. Според първия, се разделя на; издишване – от средата на зимата, до средата на лятото и вдишване – от средата на лятото, до средата на зимата. А според втория, на Мъртво дихание – от средата на есента, до средата на пролетта и на Живо дихание – от средата на пролетта, до средата на есента.
Самият факт, че разделянето на годината на полугодия става по два начина, вече е различие и поражда противоречие. Същото противоречие съществува и днес, по въпроса „Кога е началото на човека, неговото зачатие или неговото раждане?” Църквата е на мнение, че началото е зачатието и затова е против абортите. Но на практика, не се познават случаи, някой да е празнувал своето зачатие.
Древните са били и са останали на позициите на идеализма, да почитат Истината – причината, дори и тя да е абстрактна и невидима. Но някои, някога, някъде, са слезли на нивото на материализма и приемат за начало видимото – следствието, Така, за начало е поставен Денят на раждането – 22 март. /По тази причина, днешният зодиак започва със зодия Овен./
Пролетният преходен период, между зимното и лятното полугодие е от 7 март до 6 април. Това именно е периодът Парамардха – край на Мъртвото дихание.
Думата пара, означава край, излизане, отвъд. Със същото значение тя се използва и днес в съвременния български език, като чуждица – парапсихология, паранормални явления и др.
Думата мар, в много езици означава смърт, мъртво. В Будизма, това е името на бога на смъртта Мара (м.р.). А един, от седемте висши принципа в Хептат от Зороастризма е Амеретед – безсмъртие. Първата гласна А, означава отрицанието Не, а коренът на думата, носещ нейния смисъл е мер – смърт.
В съвременния български език съществува изразът „Да омеретейш дано”, от типа на „До пукнеш дано” и „Чумата да те тръшне”/ в Северна България/. Също и думата мерешки, с подобно значение.
От същият корен е и името на планетата Марс – Мъртва планета.
Думата дха, означава „дихание”, „дух”.
Това е смисълът на термина Парамардха. Но тези знания, по обясними причини са оставали винаги в малък кръг от посветени хора.
Така, месецът в календара става Март, периодът Парамардха – Баба Марта, а отличителния му знак – Мартеница. Самата мартеница е символ на двойствеността на битието. Както животът носи в себе си смъртта, така и смъртта носи в себе си живота. Периодично преминават от един в друг. Затова двата цвята са така преплетени в мартеницата. Белият – символ на смъртта, съня, покоя и зимата, а червения – на живото, бодърстването, движението и лятото.
В народните обичаи, в някои краища на България и днес се използва Уруглица – сватбено знаме от бял и червен цвят /Вакарелски/, като съвременния национален флаг на Полша. С цветовете на мартеницата е и знамето на САЩ.
В книгата „Българи, тюрки, славяни”, от Петър Добрев, научаваме, че до планината Тян Шан, при разкопки на могила е намерена седемдесетсантиметрова островърха шапка, за която на стр.108 се чете: „…някога към върха и е бил прикрепен един особен религиозен символ – така наречения ФАРН, изобразяван като овен с мартеница на врата…”.
Защо овен с мартеница?
В Българския зодиак, периодът Парамардха съвпада със зодия Риби, от 7 март до 6 април. От 7 април до 6 май – Гергьовден, е зодия Овен – първата зодия извън Мъртвото дихание, която пренася символа на прераждането – мартеницата, по-нататък в годишния кръговрат. На Гергьовден се принасят в жертва овни и агнета, защото тогава завършва зодия Овен. Празнуван е винаги края, а не началото, защото и в Библията е писано „Недовършеното не се брои”.
Може би това е в основата на приказката за черния и белия овен, които отнасят на долната или горната земя. За мъртвата и живата вода.
Но ако се погледне по-внимателно илюстрацията на овена с мартеницата се забелязва, че животното не е овен, а муфлон. Това не променя нищо от написаното по-горе, ала означава, че там, където е битувала мартеницата, муфлонът е бил обичайна част от околната среда.
Това, също може да насочи откъде са дошли мартениците.
В келтско-саксонската митология усукан червено-бял конец е знак на подчинение на възродената и възраждаща се след зимата сила, символ на двойната змия, обвила се около световното дърво /Axis mundi/, наблюдавано в кадуцея-керикейон на Хермес/Меркурий/. Древните келти са обвивали с червено-бяло въже свещените дървета-дъб, липа, както и дръжките на бойните си брадви. Инициацията е включвала и препасване на кръста на младия воин два колана-бял и червен, белият –смъртта, червеният- живота, с което се декларира готовността на младежа за приемане амбивалентността на живота./”Песен на нибелунгите”, „Калевала”, „Песен за моя Роланд”/.
По-късно в антично-римската инсигния задължително присъства закичването с двата цвята. Това е /обикновено бяла, по-точно с естествен цвят/ ленена кърпа, с оцветени в червено краища, която се носи увита около врата.Такава кърпа носят военачалници от командир на кохорта нагоре. От нея се вижда само бялата част, червените краища лежат върху гърдите, скрити под нагръдната ризница.
В началото на VІІ-ми век мартеницата е била разпространена във всички региони на Румъния, където мартеницата се нарича mărţişor /марцъшор/, която символизира годишното въже, което събира чрез преплитането на двете нишки всички 365 календарни дни. Там това е символ от един сценарий за възраждане на природата на прага на пролетта. Този древен обичай, според традицията, е свързан с момента на символичната смърт и символичното раждане на едно местно женско божество – Баба Докия. Марцъшор е и народното име на месец март – началото на аграрната година. В съответствие с румънските традиции мартеницата е нишката на деня, изпредена от Баба Докия, докато пасяла овцете високо в планината. Тя е подобна на нишката на човешкия живот, изпредена при раждането от орисниците. Белият цвят символизира зимния студ, който си отива, а червеният – настъпващата лятна топлина.
Празникът по-късно се проявява в даването на малък предмет като бижу, животно или абстрактен символ, овързан с бяла и червена нишка.
Подобна традиция се среща и в някои райони на Централна Италия./Г. Вайнерт/
Традиция за закичване с бели червени ленти е в основата на полските
етнографски прояви и декорации.
В Пиринеите /В баскските провинции/, при извеждането на овцете за паша по високите пасища на планината, на врата им се връзва червено-бял шнур, който се сваля едва след раждането на първото агне в стадото. Червено-белият шнур след това се връзва на високо дърво./Строс/
В Швейцарските Алпи в обредните сватбени ритуали се наблюдава завързването сътветно на бял и червен конец на левия и десения крак на младоженката, които тя носи до края на сватбената церемония. Младоженецът след първата брачна нощ ги носи на шапката си усукани. /Строс/.
Под влиянието на елементарно-националистически подбуди, и най-вече поради липсата на системни научни антропологически изследвания; не без художествено-творчески инвенции и мистификации /познати са „легендите” за Аспарух и лястовичката и много други подобни/, в българската перцепция на мартеницата, тя е квалифицирана като „уникално, типично българско, явление” и като такова битува в съзнанието на голяма част от народа.
За отбелязване е, че в националния флаг на съвременна България двата основни цвята, белият и червеният, са разделени от ивицата на зеления цвят и не образуват “червено-бял двуполюсник”, което от гледна точка на митологията може да е неблагоприятно.
