Дъжд

 Дъжд I

Петер Митев

Действащи лица:

1

и

2

Около 21.45 часа e.

1.  Казвам ти, че е късно!

2. А пък аз ти казвам, че сега е моментът!

1. Искаш да кажеш, че…

2. Точно така.

1. Тоест …

2. Да, нали това ти казвам!

1. Не съм сигурен, дали не е късно.

2. Нали ти казвам – не е!

1. Така ми казваше и миналия път, когато…

2. Миналият път ти беше болен, не помниш ли, непрекъснато се оплакваше,

   че те боли гърба…

1. Гърлото.

2. Какво?

1. Болеше ме гърлото!

2. Какво гърло?

1. Моето гърло. Болеше ме гърлото и не се оплаквах, просто ме болеше

    гърлото и ти казах…

2. Кога те болеше гърлото? Преди или след като те заболя гърбът?

1. Не ме е болял гърбът! Мене гърбът не ме боли, имам много здрав гръб.

    Виждал съм хора, които имат слаби, превити и доста некрасиви гърбове.  

    При мене не е така, аз…

2. /прекъсва го/ “Красиви гърбове”? Какво искаш да кажеш с това?

1. Некрасиви.

2. Какво?

1. Некрасиви гърбове. Има хора с некрасиви гърбове.

2. Какво общо има това с болното ти гърло! 

1. Няма нищо общо! Болеше ме гърлото и трябваше да си правя инхалации

   и гаргари…

2. /язвително/ Да, бе и от това ти мина гърбът?

Пауза

1. Мина ми гърлото.

2. Значи си лекуваше гърба, а пък ти мина гърлото и така разбра, че

    всъщност те е болял не гърба, а гърлото и затова закъсня?

1. Не съм закъснявал!

2. О, закъсня и още как!

1. Не съм закъснявал!

2. Май ще завали!

1. Не съм закъснявал!

2. Имаш ли чадър?

1. Нямам!

2. Ами ако завали и ни  намокри защото нямаш чадър и пак те заболи   

    гърба?

1. Гърлото!

2. Какво?

1. Може да ме заболи гърлото!

2. И тогава какво ще правиш? Пак ли ще закъснееш ?

1. Не съм закъснявал!

2. Заваля.

Пауза

1. Малко.

2. Имаш ли чадър?

1. И да съм закъснял, макар, че твърдя, че не съм, то е било малко.

2. Ще ни намокри!

1. Малко.

2. Как малко, ти нямаш чадър, аз също. Усилва се.

1. Съвсем малко – не повече от минута-две!

2. Да отидем под онова дърво!

Пауза

1. Късно е.

2. Аз пък ти казвам, че сега е моментът!

1. Искаш да кажеш, че…

1.      Точно така.

1. Тоест…

2. Да, нали това ти казвам!

1. Добре, тръгвам!

2. Оттук ще виждам добре!

1. Да.

2. Миналият път малко избърза…

1. Нали каза, че съм закъснял.

2. Избърза, когато излизаше.

1. Не е вярно, вървях, както вървя винаги.

2. Както когато те боли гърбът.

1. Както вървя винаги. И не ме е болял гърбът, а гърлото! Запомни,

    гърлото.

2. И ти запомни – не бързай.

1. Знам. И ти няма да е зле да запомниш, че ще се преместя от това

    проклето дърво когато си излязъл.

2.  Да. Е, аз да вървя…

/ 2 излиза, 1 остава. Затъмнение./

/Осветление. 2 се връща./

2. Май ще вали цялата нощ.

1. Сигурно.

2. И в предишния град валеше, помниш ли?

1.      Не.

2. Валеше, но нямаше дърво толкова близо.

1.      Май някакви хора идват насам.

2. Да.

/Пауза/

1.      Двама старци. Не ни видяха.

2.  Не бъди толкова сигурен.

1.  И двамата бяха с очила, тъмно е, вали дъжд, освен това гледаха само 

     дакела си.

2.  Да. Добре.

1.  Добре.

2.  Ето. Не забравяй да го изхвърлиш в канала извън града.

1.  Да. Разбира се.

2.  Ами...

1.  Как мина?

2.  Защо питаш?

1.  Никога не ми казваш.

2.  Защо да ти казвам?

1.  Заедно сме, интересувам се.Толкова пъти сме били двамата…

2.  Десет.

1.  Какво?

2.  Десет пъти сме били заедно. Преди бях с друг.

1.  Как мина?

2.  Това е линейката.

1.  Да.

2.  Тръгвам.

1.  Разбира се. Ще изчакам журналистите. Те пристигат първи.

2.  Както винаги.

1.  Да. /Пауза/  

     Жена му?

2.  Не знам, явно е разбрала, когато е влязла в библиотеката.

1.  Там ли?

2.  Там.

     Тръгвам!

1.  Гърбът ми е мокър.

2.  Ако те заболи гърлото...

1.  Ако ме заболи гърбът…

2.      Няма.

/Дъждът се усилва. Завеса/

Дъжд II 

Действащи лица:

1

и

2

Около 21.45 часа е.

1.   Казвам ти, че е късно!

2.      А пък аз ти казвам, че сега е моментът!

1.      Искаш да кажеш, че…

2.      Точно така.

1.      Тоест …

2.      Да, нали това ти казвам!

1.      Не съм сигурен, дали не е късно.

2.      Нали ти казвам – не е!

1.      Така ми казваше и миналия път, когато…

2.      Миналият път ти беше болен, не помниш ли, непрекъснато се оплакваше, че те боли гърба…

1.      Гърлото.

2.      Какво?

1.      Болеше ме гърлото!

2.      Какво гърло?

1.      Моето гърло. Болеше ме гърлото и не се оплаквах, просто ме болеше гърлото и ти казах…

2.      Кога те болеше гърлото? Преди или след като те заболя гърбът?

1.      Не ме е болял гърбът! Мене гърбът не ме боли, имам много здрав гръб. Виждал съм хора, които имат слаби, превити  и доста некрасиви гърбове. При мене не е така, аз…

2.      /прекъсва го/ “Красиви гърбове”? Какво искаш да кажеш с това?

1.      Некрасиви.

2.      Какво?

1.      Некрасиви гърбове. Има хора с некрасиви гърбове.

2.      Какво общо има това с болното ти гърло! 

1.      Няма нищо общо! Болеше ме гърлото и трябваше да си правя инхалации и гаргари…

2.      /язвително/ Да, бе и от това ти мина гърбът?

Пауза

1.      Мина ми гърлото.

2.      Значи си лекуваше гърба, а пък ти мина гърлото, и така разбра, че всъщност те е болял не гърба, а гърлото и затова закъсня?

1.      Не съм закъснял!

2.      О, закъсня и още как!

1.      Не съм закъснявал!

2.      Май ще завали!

1.      Не съм закъснявал!

2.      Имаш ли чадър?

1.      Нямам!

2.      Ами ако завали и ни  намокри, защото нямаш чадър и пак те заболи гърба?

1.      Гърлото!

2.      Какво?

1.      Може да ме заболи гърлото!

2.      И тогава какво ще правиш? Пак ли ще закъснееш ?

1.      Не съм закъснявал!

2.      Заваля.

Пауза

1.      Малко.

2.      Имаш ли чадър?

1.      И да съм закъснял, макар, че твърдя, че не съм, то е било малко.

2.      Ще ни намокри!

1.      Малко.

2.      Как малко, ти нямаш чадър, аз също. Усилва се.

1.      Съвсем малко – не повече от минута-две!

2.      Да отидем под онова дърво!

Пауза

1.      Под дърветата дъждът вали два пъти.

2.      Какво?

1.   Късно е.

2.   Аз пък ти казвам, че сега е моментът!

1.   Искаш да кажеш, че…

2.   Точно така.

1.      Тоест…

2.      Мислил ли си какво става с думите, изречени под дъжда? Дали водата ги измива като от комикс и те се стичат в шахтата?

1.      Да, нали това ти казвам! Обичам те! /Целува я, целуват се/

      Косата ти е мокра!

2.      И гърбът ми е мокър!

1.      Имаш красив гръб.

2.      Нямам чадър!

1.      И аз нямам чадър.

2.      Ако те заболи гърлото…

1.      Няма.

/Дъждът се усилва. Завеса/

 

Като на кино

Петер Митев

 

Мъжът се прибира от работа, влиза в къщата си – няма никой. Жена му и двете деца са тръгнали предния ден да гостуват на родителите му, които са в друг град, а той е останал, заради важна среща, утре сутринта ще пътува и той. Предвкусва както удоволствието от предстоящото прекарване на уикенда сред природата – риболов с баща си, така и удоволствието от това, че тази вечер ще бъде най-после от девет месеца сам в къщи – ще си поръча нездравословна храна, ще пие бира на дивана пред телевизора, ще се разхожда по тениска, и ще си вдига краката на масичката.

Включва телевизора – по него някаква жена говори. Отива в банята, пуска водата да пълни ваната, поръчва си по телефона пица с много неща за по-късно, отваря си една бира. С бирата отива в банята, влиза във ваната – през главата му минава днешния работен ден – лекето в службата – некадърен и подлец, новата от счетоводния отдел – готина, но нищо повече, постепенно всичко това изчезва, отива си с нахлуващото отпускане, мислите му стават все по-лениви, отпива от бирата, обляга глава на ръба на ваната, минава му мисълта, да не заспи – едва дочува от телевизора за извънредно пряко включване от някакъв репортер, който почва възбудено да говори и дава думата на полицейски капитан от отдел убийства. Капитанът с професионално хладнокръвие, казва за зверско убийство преди двайсет минути в някакъв апартамент – две жени и едно дванайсетгодишно дете са жестоко умъртвени – застреляни и накълцани с огромен нож. Свидетели има, по техните показания  полицията вече има заподозрян, преследването му вероятно приключва, специалният отряд е готов в рамките на минути да задържи заподозрения.

Точно когато репортажът прекъсва, на вратата се звъни продължително и настойчиво. Звънецът изтръгва мъжа, който е почти задрямал от унеса. Той става, подава глава от банята и извиква, че ей сега идва, навлича бледобежов халат и зашляпва с боси крака към вратата. Пак се звъни, още по-настойчиво. Мъжът се приближава до вратата и пита кой е, като надниква през шпионката. Вижда млад мъж със зелено яке, вълнена скиорска шапка, младежът казва, че носи поръчаната пица. Мъжът отваря вратата. На прага младият мъж с картонена кутия в ръцете пита за номера на къщата и като го чува казва, че всичко е наред – ето поръчната пица.

И пита може ли да влезнат вътре, защото навън е студено. Мъжът се съгласява, още повече, че е мокър, само по халат, а навън наистина е студено, пък и лампата над вратата не работи – кога е изгоряла?

Двамата са в антрето, мъжът взема кутията, занася я в хола, понечва да я сложи на масичката, после се сеща, че е по-добре да я остави на кухненския плот. Оставя я – наистина през картона се е просмукала мазнина. Докато се суети, по телевизора отново показват предишния репортер – мъжът вижда как  репортерът, с черен шлифер е тикнал микрофон пред лицето на някакъв мустакат човек – очевидно полицай, с каска, бронежилетка и пушка помпа в ръце, който предъвквайки думите обяснява, че всеки момент неговите момчета ще атакуват. Като премества поглед от екрана мъжът вижда, че разносвачът на пици е пристъпил в хола, източил врат и напрегнато гледа телевизора. Лицето му е бледо, с нездрав тен, носът пъпчив, устните тънки и стиснати, а очите му воднистосини, малки, дълбоко хлътнали. Изпод шапката му се подава кичур мазна коса, която се завива край ушите. Мъжът посяга към масата, където са ключовете от колата и портфейлът. Движението му стресва младежа и той почти подскача. Мъжът взима портфейла, изважда две банкноти и му ги подава. Онзи ги поема, ръцете му треперят, пръстите му са нервни, с изгризани нокти. Докато ги прибира в задния джоб на дънките, мъжът вижда две големи кафеви петна на якето на младежа, както и многобройни кафеви пръски по десния ръкав. Вдига поглед, очите на младежа го отбягват и той започва да отстъпва назад към вратата, мъжът остава неподвижен, струйка вода се стича по врата му, понечва да каже нещо, но онзи вече му е обърнал гръб и хванал топката на вратата. Изведнъж мъжът си спомня, че не е видял на улицата нито мотор, с който да е дошъл разносвачът, нито кола.

В момента, когато мъжът се кани да попита нещо, си дава сметка за две неща – абсолютно е беззащитен и под якето на кръста на младежа ясно се забелязна някаква издутина.

Страх сковава мъжа. Ала в този момент, разносвачът свил глава между раменете, отваря вратата и излиза навън, внезапен порив на вятъра я тръшва и ключалката успокоително изщраква. Вълна от огромно облекчение залива мъжа.

И тъкмо когато тръгва към телефона, на вратата се позвънява. Мъжът се стряска, по телевизора тръгва пряк репортаж от полицейската акция. Звъненето не престава.

Мъжът се оглежда, вижда до вратата сака със стиковете за голф. Грабва първия попаднал му под ръка, стисва здраво дръжката. Рязко отваря вратата, изскача на площадката с високо вдигнат, готов за удар стик и се вцепенява, защото пред очите му, буквално в носа му опира огромна цев на пушка. Някъде зад нея се вижда лице на което се открояват чифт мустаци.

Ярка светлина почти го ослепява, викове, по-точно команди да легне на земята, да пусне стика, да не мърда, го объркват, той продължава да стои на площадката – по халат, с мокра коса, с високо вдигнат стик готов за удар, вратата зад него зее отворена и откъм хола се чува гласът на репортера, който съобщава, че буквално преди минута операцията по задържането е завършила – заподозреният е оказал съпротива, затова полицията е открила огън – заподозреният е мъртъв, очаква се изявление на капитана от отдел убийства. Репортажът свършва, започва някаква реклама за туристически круиз из Средиземноморието.

Мъжът продължава да стои, по лицето му пробягват червени и сини светлини от полицейските коли, очите му вече забелязват безброй подробности – две стъпала по-ниско четирима полицаи са насочили автомати, на тротоара, заобиколен от други полицаи, разносвачът на пици съблича якето си, подава го на един от тях и остава по бронежилетка, на кръста му се вижда кобур с пистолет, двайсетина метра по-нататък телевизионен репортер с черен шлифер стиска с две ръце микрофон, зад рамото му оператор е насочил камерата насам.

Студена тръпка минава като удар с камшик по гърба на мъжа, той примигва нервно,  и сякаш от самòсебе си, напълно самостоятелно, ръката със стика се отпуска, но някак недопустимо бързо, неправилно бързо. Десният крак на мъжа се подхлъзва на мократа площадка и той залитва, а очите му с фотографска точност регистрират как едновременно от четирите цеви на автоматите и от огромното дуло на пушката избухват дълги огнени езици.

Кеф

keyif – тур. Забавление, удоволствие

Петер Митев

Лятото е в разгара си. Посреднощ, в открито крайморско заведение на главната улица се лее втора ръка чалга. Млада певица с гол корем, покрит с наниз от бутафорни пендари, танцува така, сякаш в ханша си има още две-три неподозирани стави. През отегченото й лице се лее песен за сбивания в някоя квартална кръчма и преминавания на червено.

Възторжени крайбосфорски звуци се вият в неочаквани посоки като ставите в ханша на певицата. Две-три разголени момичета танцуват по масите, вият и те ханшове, макар и всички в някакъв свой си ритъм. Останалите десетина танцьори са деца. Някои на по 12-13 години, други на по 6-7. Те танцуват под звуците на електронните зурни и попиват радостно естетическо-художествената ценностна система.

И дори припяват. Родителите им, представители на класа, която може да си позволи да иде на море, ги гледат с очарование и одобрение и преглъщат студена бира, дъвчат пържоли и океанска скумрия. Наближава полунощ.

Българското семейство преоткрива себе си и своите дълбоки корени. И от наслада не праща децата си да спят.

Какво е всъщност чалгата, ако не форма на радостна самоидентификация с османския простор, така както той се явява в съзнанието на заседналия в крайморската механа родител. В нея популярният по нашите земи еротичен фолклор се смесва с патриотични закани и сантиментални вопли. Декларации за смазваща мъжественост и не по-малко смазваща женственост се оплитат с куплети за „лъскат саби, щитове”, Калоян пирува и Райна Княгиня.

Вярно, че щом отоманската носталгия на националиста излезе от еротиката, тя често придобива антитурски нотки.

Защо е това? Защото националистът иска по този начин да утвърди българската си идентичност? Нищо подобно.

Той страда от миражите за турски национализъм, защото те му развалят отоманския комфорт. Комфорта на голямата империя, в която на нашия националист му е отредено второстепенно, но защитено място. Българският националист е по-скоро антикемалист, защото модернизацията на Кемал Ататюрк му разваля рахата на периферен, неангажиран в битки бабаит.

Това именно е природата на българския национализъм – битово доволство от периферната безотговорност. Не само национализмът на "Атака", но и национализмът на доволните семейства в крайморските механи, на българските политици и на българската църква. Тази църква, която, щом си построи някъде сграда, си коли курбан, сякаш да засвидетелства своята отоманска лоялност към аморфната безкрайна империя, в която ритуалният механджийски героизъм напълно удовлетворява търсещата някаква принадлежност душа.

„Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност”- Пише прозорливо историкът Кидиков.

Шампанското и сълзите, сестрите в Либия, братя Галеви, Пловдивският митрополит с онлайн литургиите, замазаните стенописи и сребърното беемве, курбаните, домашният президент-доносник-олимпийски турист, детските гюбеци, царските имоти, фигуристът пияница, баташката митология, учителската стачка, тестостеронът на Пламен, неспособността да продадеш "Булгартабак", излел е Делю, педофил-депутат, камъните падат от небето, бившата вече социална министърка, по-богата от всички пенсионери взети заедно, европейският съюз и неговите норми и стандарти за всичко, недостроените магистрали, Горсов проиграва парите за лечението на дъщеря си, данъчни-крадци, „кой уши байрака?”, игумен гони инвалиди от манастира, денят на будителите, сестрите Белнейски, подкупните съдии и прокурори, марихуаната и Нектарий, гимназист-канибал, стъпилите на крака родители, които могат да си позволят море за децата, "Атака", Рибново, световната криза, се смесват в едно шествие, карнавал на безотговорната периферия, която не иска центърът да й се меси и да й клати кралимарковската парадигма.

Именно тази периферна отоманска носталгия тласна лумпенизираните националисти и църковни дейци, които иначе не проявяват признаци на живот, в дружна прегръдка срещу жалкия софийски гей парад и концерта на Мадона. Ислямът не си пада по хомосексуализма. Затова и българската църква и няколкото народни будители са толкова против. Както и пленените от звуците и лириката на крайморската чалга родители, които искат да съхранят семейните ценности.

А Кирил Христов преди седемдесет години пише: „Този народ ... различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си.”

Нещо не ни върви с Европа. Искат да ни вземат парите. За това крадене и безхаберие и за това пълно незачитане на нормите на един нов център, към който винаги сме твърдяли, че принадлежим, но който, изглежда, ни е крайно чужд. В същото време се сърдим на Брюксел много повече, отколкото един на друг или на себе си.

 Истината е, че сме една дълбоко самотна страна. Страна, която няма достатъчно собствено самочувствие, затова си търси придружител, родител, който да я глези или бие, но който да си е неин. Ние обичаме да говорим за национално самочувствие. Това е, защото го нямаме. Всеки психиатър ще ви каже, че липсата на самочувствие не зависи от основанията за него. Ако го нямаш, нямаш го. Колкото и да си силен, умен и красив, ти си смазан от притеснението, че си никой. Именно това притеснение те кара да се присламчваш към други подтиснати, но по-силни от тебе. Към други обидени, които обаче успяват по-добре да се справят с обидата си.

Защото Брюксел настоява да се придърпаме към центъра. А това е дълбоко против природата ни. Онова, което ни прави несъвместими със САПАРД, ФАР, ИСПА и другите бюрократични брюкселски абревиатури, не е организираната престъпност, не е партийната корупция или братя Галеви, не е Румен Петков или групата "Стойков-Николов", не е Мургина, не са розовите беемвета, не е тотодалаверата, не е телефонният указател на Красьо, а отоманската тъга на българския патриот. Непоносимостта му към историята, времето, датите, фактите, отчетността и всичко, което руши митологичния му отомански свят.

Тази отоманска носталгия е изградила и музеите в Батак, тя е подарила и съветския изтребител, който е паркиран на улицата край баташкия музей, тя е изписала всички табелки в тоя музей, които преливат от правописни грешки и където дори и любимото на националиста име Москва е изписано грешно (Масква), табелки, в които липсват факти, но които изобилстват с поетика и патетика, със стихотворения на Вазов, с черепно-костни художествени декорации.

В тях липсва реална история. Не че там не се е случвала история. Но тя отсъства от радостта и сантименталния трагизъм на българина. Той просто мрази историята, защото тя разтуря отоманската му носталгия. Тласка го към центъра, към отговорността, придърпва го именно към историята. И той е ужасèн. Българинът никога не е бил част от историята и никога не би искал да бъде. И няма да бъде.

Той иска да празнува своята периферност и безотговорност и затова в крайморската механа, отдаден с цялото си почтено семейство на периферните си видения, той е радостен.

Разбира се, радостта му не е съвместима с каквато и да било съвременна общност. Затова той оставя Седефчов-Гоце, братя Галеви, "Стойков-Николов", Румен Петков, Мургина, Феим-Петър-Бисер Чаушев, балканския Хуан Перон с пожарникарски пагони, дето смени интимната половинка на Азерчо, да живеят един собствен живот, живот на нередовна османска гвардия, която не го зачита, но която не го закача, не го граби (но граби другия – европейския другоселец), може би дори го защитава, така както Крали Марко би го защитил от Истанбул, Москва или Брюксел, от всеки, който би посегнал на неговата носталгична периферност.

Неслучайно, когато България влезна в ЕС, Би Би Си илюстрира събитието с портрет на Азис, а после в Брюксел ни обозначиха като кенеф.

Прозорливо.

Минокенотавърът

Преди тридесет милиона години кентавър и минотавър се оженили. Родило им се минокенотавърче. Кръстили го Война.
Когато хората се появили, започнали да избиват минотаврите и кентаврите. Преди да стигнат до Война, родителите му го сложили в кубче лед и го замразили, за да го спасят.
След седемстотин хиляди години кубчето лед се стопило. Един ден българско дете на име Крум, го открило. Завело го в България. Когато двамата пораснали Крум станал хан, а Война – неговата дясна ръка.
Една нощ византийците нападнали България. Византийски войник изстрелял стрела и улучил Война. Той умрял. Но изведнъж стрелата се стопила и Война оживял. Крум се събудил и си рекъл:
- Ха, това е било само сън.
Дълги години след това Крум и Война живели и управлявали справедливо.
Александър Гаяр 3г клас

Великанът

Тази история се случила на място, наречено Грозновил. Там всичко било красиво, небето чисто, цветята ухаели прекрасно. Никога не валяло дъжд или сняг. Всичко било наред, докато не се появили хирозаврите. Те били страшни създания. Имали по три пръста и грозни лица. Живеели в мизерия в страна, наречена Хобовил. Там винаги валяло дъжд или сняг. Те искали да разрушат Грозновил. Целта им била да имат повече скъпоценности.
Враждували дълги години. Един ден дошъл великан. Той живеел в планината Соларис на връх Мусала. Започнал всеки месец да иска от двата народа да му дават жито, животни, храна и различни други неща. Иначе щял да ги унищожи. Народите били принудени да дават. Но запасите им започнали да привършват. Те обяснили на великана, че живеят в глад. Той поразмислил. Извинил се и започнал да изработва храната си честно. И войната между двата народа свършила. Те сключили примирие и заживели щастливо.
Борислав Димитров 3г клас

Кученцето

В една къща имаше кученце. То беше много малко. Казваше се Лора. Докато спешеq дойде непознат човек. Щом се събуди, Лора се скри зад майка си. Изведнъж човекът я вдигна нежно във въздуха. На нея й беше много интересно, защото можеше да види много неща, включително и майка си, която се намираше на другия край на стаята. На Лора й хареса и близна непознатия човек. Тогава той каза, че ще я вземе. Тя се сбогува с майка си. Човекът я зави с едно одеалце и я отнесе в колата си. Когато пристигнахаq Лора заспа, защото това беше един много дълъг и тежък ден за нея.На следващия месец й купиха каишка. Изведоха я за първи път на разходка. Беше зима. Валеше сняг, но Лора имаше топла дрешка. Щом й стана студено, тя затрепери. Стопанинът й я прибра в топлата къща. Тя легна пред печката да се стопли.Лора беше едно щастливо кученце. Когато порасне и тя ще си има малки кученца като нея.
Екатерина Величкова 3г клас

ЖЕНАТА Е ВСИЧКО

ПРИЕМИ ЖЕНАТА КАТО ВСИЧКО. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ СЕ СЛУЧВА, КОЕТО НЕ ТИ СЕ СЛУЧВА; КОЕТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ И КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ.
ЦЯЛОТО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧРЕЗ ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА ЧОВЕШКИЯ РОД. ЕДНАТА ДЕЙСТВА С МОЩТА НА ФИЗИЧЕСКОТО СИ СЪЩЕСТВО, А ДРУГАТА – С МОЩТА НА ВЪТРЕШНОТО СИ ОБАЯНИЕ. А СЕГА, КОЕ Е ПО-СИЛНО? ЩОМ КАЗВАМЕ, ЧЕ НИ ОМЕКВАТ КРАКАТА ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ СИТУАЦИИ; ЩОМ НИ СПИРА ДЪХА ПРИ ОПРЕДЕЛЕНО ИЗЖИВЯВАНЕ И ИДВА СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ – ЗНАЧИ СИЛАТА НА ВЪТРЕШНОТО ОБАЯНИЕ Е НЕСЛОМИМА .
СПОРЕД ГЬОТЕ ЖЕНАТА Е ВЕНЕЦ НА ТВОРЕНИЕТО. ЕТО ЗАЩО СЪМ СЪГЛАСНА С МНЕНИЕТО НА МЪЖЕТЕ, ЧЕ ЖЕНАТА НЕ Е КАТО ЧОВЕКА. ЧЕ ТЯ Е НЕГОВИЯТ ПОДАРЪК. ПОДАРЪКЪТ НЕ СИ ТИ, А НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТОЗИ, ЗА КОГОТО Е. ЖЕНАТА Е НЕБЕ – НЕОБЯТНО И ДАЛЕЧНО И ТОЛКОВА БЛИЗКО, ТАКА ДОБРЕ СЕ ЧУВСТВАШ И ДАЖЕ НЕ УСЕЩАШ, ЧЕ СИ В НЕГО.
ЖЕНАТА НЕ САМО СЛАГА ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ СЪЩЕСТВОТО НА МЪЖА, НО В МНОГО СЛУЧАИ СЪСТАВЯ ЦЯЛОТО МУ СЪДЪРЖАНИЕ. ДОРИ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ МЪЖЪТ Е СБОР ОТ ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖЕНАТА.

И така: Когато Бог създал човека, той бил сам. Станало му скучно и безцелно. Затова решил да помоли Бог. И се обърнал към него, като му казал, че има очи, а няма какво да гледа с тях, няма на какво да се любува с топлината на своята обич. Още недоизрекъл думите си и пред него сред полето разцъфтяла красива роза. По цял ден човекът и се наслаждавал, любувал и обгръщал с внимание. Но и това преминало. Отново се обърнал човекът с молба към Господ. Сега укорявал, че има уши, а няма какво да слуша с тях, на какво да се наслаждава и обгръща с любов заради нежни звуци. Още недоизрекъл думите си и славей запял в клоните край човека. По цял ден човекът се наслаждавал на красотата на розата и на нежната мелодия на славея. Обгръщал ги с топлина и възхищение. Не след дълго отново се обърнал човекът към Господ. Сега го молел да му даде приятел, който да споделя неговата топлина и обич, защото имал сърце, а нямало кой да му другарува. И веднага до него се погалило кучето. То следвало човека навсякъде и му било вярно.
След доста време сам Господ видял, че човекът не е съвършен и нещо му липсва. Замислил се какво да даде на човека. Още преди самият човек да се усети за своята недостатъчност и да се обърне с молба към Господ, Той вече намерил решение. Когато човекът погледнал нагоре към трона, където стоял Господ, на негово място видял красива, изящна, нежна и ослепителна ЖЕНА.
Оттогава насетне човекът вече нищо не поискал.

ДА БЪДЕШ ПЪРВИ ИЛИ ПЪРВЕНЕЦ

Хубаво е човек да се замисли над дилемата да бъде първи или първенец. Аз май ще трябва по-напред да си разгадая двете понятия, защото така ще мисля по-ясно. Защото ежедневно нищо чудно да ги употребява човек като синоними /и защо и да не са?/. Първи. Първенец.
В Тълковния речник срещу думата първи пише: „числ. 1. Който стои или се явява в началото, пред който няма друг по място, време, положение или някакви качества. Първи номер. Първи сняг. Първа рожба. Стоях на първия ред. Пръв човек в село. 2. Който върши или е извършил нещо по-рано от другите. Аз първа го видях. 3. прен. Най-важен, неотложен. Първа задача. Първо качество – най-хубавото, най-ценното качество.
Аз обичам да съм първа. По всички тези три тълкувания на думата първи нямам нищо напротив да бъда първа. Само че не на всяка цена и не винаги. Да видим какво пише срещу думата първенец пак в Тълковния речник и пак ще размишлявам колко ми харесва да бъда първа. /Интересно е не само колко ми харесва, но и дали мога, дали умея да бъда първа. Защото иначе ще заприличам на онзи като от вица, където, като се събудил, и краката му отвити./
Първенец м. 1. издигнат, изтъкнат човек в селище или област. Първенец на града. 2. пръв по успех абитуриент, студент и др. от един курс или випуск. Училищен първенец. 3. първа мъжка рожба, пръв син. 4. пръв тим, борец, състезател и т. н.
Всеки човек притежава определено достойнство. Така също и всеки човек се нуждае от определено съчувствие. При всяка отделна личност скалата на достойнството и съчувствието е с различна височина. Но дали всеки сам определя това? Или оставя тази работа на обществото? Донякъде да, донякъде не. И така: да бъдеш първи или първенец? Аз искам да съм първа. Но човечеството е общество, което означава, че не съм сама и не сме единици. Тогава не мога единствено аз да съм първа. Без да знам или даже да подозирам, аз си мисля, че първа откривам топлата вода, но … някой вече я е открил. Пък и е много уморително все да бъдеш първи. Може би защото не умея да се мотивирам добре. Да си първи само за да си първи, хич не върви. И като се замисля, сигурно е много самотно там отпред. А аз не се чувствам самотна. Това означава, че не винаги съм първа, защото не го искам на всяка цена. Нека до мен да има някой, че , ако залитна, да има на кого да се опра. И да има ри кого да си почина. Пък като си почина, ще го изпреваря и ще го изчакам, че да сме двама първи. Според мен първите са като кокичетата. Всички ги чакат, всички толкова много им се радват. Но дали се радват точно на тях или защото знаят, че кокичетата водят пролетта! Първите кокичета са винаги сред снега – сами сред студа. И първи умират. Но идва пролетта, пролетта …Първите са жертви. Ама са първи. На мен ми харесва да бъда първа. Само че дали успявам? Защото ни учат да преживяваме, но ни убягва учението как да живеем. Дали, ако се втурна стремглаво да бъда първа, ще добавя живот към годините?
Дали не винаги съм първа, защото се стремя да бъда първенец? Там някъде в тълкуванието на думата на помощ дойде числителното първи. И какъв гениален извод правя сам: да бъдеш първенец включва и да бъдеш първи. Първенец се става, само ако познаваш всяко стъпало, по което тичаш нагоре, а не само като стъпваш по стъпалото. Първенец е призвание и начин на живот. / това може би важи и за първи /.
Някой е вложил много разум в двете понятия поотделно. Първи е определено в българския език като числително. Ние числителните имена в училище не ги учим на първо място. Първенец е съществително име – с него започваме изучаването на частите на речта. С числителните само броим нещата, а със съществителните наименуваме, определяме самите неща. И какво следва от тези мои тълкувания. Все пак не е задължително всички да имат моите познания по българска граматика, а и да ги имат, не е задължително да им провокират съзнанието. Но аз така и така стигнах до тези разсъждения, поне да си изведа извод. Че нали върху това умувам: да бъдеш първи или първенец. Първенецът прави нещо, с което това, до което първият е достигнал пръв, да остане и занапред.
Много ми харесва този мой извод, но аз в какво съм първенец?

БЪРЗАЙ БАВНО

Сещам се за приказката на Шарл Перо, в която се разказваше за костенурката и заека. Костенурката предлага на заека да се състезават по бързина. При което на заека му става много смешно, но приeма. Подиграва се на костенурката, като убеден в своята победа. Нали костенурката се движи толкова бавно. Въобще няма шанс да надмине по бързина скорострелния заек. Убеден в победата си остава на пътечката и изчаква костенурката да направи първа, втора обиколка. Тя успява да приключи обиколките си, а зекът през цялото време само и се подигравал. Накрая той се сетил, че костенурката е към финала и тръгва да бяга, но не успява да настигне костенурката и тя побеждава. Изводът е че когато си поставиш за цел да постигнеш до върха, можеш да победиш и най-добрия. За да стигнеш до върха, трябва да се изкачиш по стълба. И какво става, ако бързаме – падаме от стълбата. Стъпало по стъпало и стигаш най-отгоре. Пристигнал си. бързаш ли – връщаш се долу. Бързаш към върха, но го стигаш бавно, защото хубавите неща стават бавно. Който бърза, не стига.
Да вземем пример от реалния живот. Типичен пример за грешка в бързането са системните катастрофи по пътищата. Много черен пример, но и много точен. Най- нелепата смърт. Недостигнал до целта. Печелиш само половин час предимство, но високата скорост може и да не те докара да последна точка. А бавното бързане е сигурно пристигане. Не случайно народът е казал: „Бавничко, но славничко”. Изкачвайки се по стълбата, стигаш до успеха. Ако много искаш от първото до последното да стигнеш на момента, ще си останеш само с искането. Падането ти е гарантирано.
Можем да бързаме.
Бързината мога да я сравня с това, че трябва да гониш цел, да си в такт с времето, в тон с модата. Но всичко да е постепенно, т.е. бавно. Иначе прескачаш. Ако се наложи да повториш, значи си закъснял, въпреки че си бързал.
Защо тогава се надпреварваме с времето и бързаме?
Все изпреварваме.
Не успяваме да се организираме така че да се вместим във времето. Нещата ги оставяш просто да тече само с времето. Когато нещо не върви, не натискаш да направиш насила. Човек се изнервя от това, че не успява да свърши работата си. затова че не е организирана. Това поражда болести и нерви. И така нищо не успяваш да свършиш. Когато си организиран, имаш план, ще съчетаеш действията, нещата с времето. Времето ще ти стигне.
Винаги можеш да бързаш и да не ти стигне времето, въпреки че си достатъчно бърз. Трябва да се планират нещата и времето. Бързаш, постигаш много с висока скорост, но самото ти бързане те кара да местиш крайната цел още по-напред и излиза, че не си стигнал навреме. Ако го направиш по-бавничко, ще имаш възможност да огледаш, осмислиш и осъзнаеш повече неща и така дори да видиш, че целта не е толкова далеч и е още една отсечка и вече си на финала. Докато другият преминава покрай финала и не го забелязва, защото бърза. Изразходваш се в самото бързане.
Луд умора няма, само се поти. И къде е финалът? Т.е. резултатът? Няма резултат, защото бързането е помело всичко след себе си като хала. Не успяваме нищо да постигнем, тъй като не резултатът се оказва същината на нашето правене, а самото бързане.
Но човек бърза. И как само бърза! Бързи коли, бързи машини, бързи комуникации, бързи мисли. А какво е измислил накрая? Инертна машина на времето. Човек бърза подсъзнателно и знае, че не е вечен. Иска да свърши много, а знае, че не ще успее за времето, с което разполага. За експерименти нямаме възможност, защото животът е един. Как да проверим дали ще свършим повече неща с по-бавно темпо или с голямото бързане. Правим го само веднъж.
Ако нещата се вършат с по-бавно темпо, то ще бъде стойностно и завършено, запълнено (със смисъл). Ако бързаш, стигаш първи или преди всички, или не стигаш.
Някои хора имат повече изисквания към себе си – искат да са първи, да са победители и успяват. Но дали това е? Не се задържат дълго. Бързането им изиграва лоша шега. Бързането отнема част или направо целия живот, самия теб. Докато умереното темпо те зарежда и гради. Значи бавното бързане ти позволява повече наслади и да забележиш, оползотвориш, вземеш и изградиш повече, по-стойностни и може би по-важни неща. Бързането не ти позволява, защото скоростта ги пропуска. Остава нещо, което не си усетил, защото нямаш възможност да ги забележиш и още толкова неща. И то защото те е страх, че ще ги пропуснеш и бързаш, бързаш, а те остават покрай теб и си ги взима този, който бърза бавничко. Трябва да се обръща внимание на дребните детайли, защото те пълнят картинката. А ти си бързай и оставяш бели полета в твоя натюрел.