ДА БЪДЕШ ПЪРВИ ИЛИ ПЪРВЕНЕЦ

Хубаво е човек да се замисли над дилемата да бъде първи или първенец. Аз май ще трябва по-напред да си разгадая двете понятия, защото така ще мисля по-ясно. Защото ежедневно нищо чудно да ги употребява човек като синоними /и защо и да не са?/. Първи. Първенец.
В Тълковния речник срещу думата първи пише: „числ. 1. Който стои или се явява в началото, пред който няма друг по място, време, положение или някакви качества. Първи номер. Първи сняг. Първа рожба. Стоях на първия ред. Пръв човек в село. 2. Който върши или е извършил нещо по-рано от другите. Аз първа го видях. 3. прен. Най-важен, неотложен. Първа задача. Първо качество – най-хубавото, най-ценното качество.
Аз обичам да съм първа. По всички тези три тълкувания на думата първи нямам нищо напротив да бъда първа. Само че не на всяка цена и не винаги. Да видим какво пише срещу думата първенец пак в Тълковния речник и пак ще размишлявам колко ми харесва да бъда първа. /Интересно е не само колко ми харесва, но и дали мога, дали умея да бъда първа. Защото иначе ще заприличам на онзи като от вица, където, като се събудил, и краката му отвити./
Първенец м. 1. издигнат, изтъкнат човек в селище или област. Първенец на града. 2. пръв по успех абитуриент, студент и др. от един курс или випуск. Училищен първенец. 3. първа мъжка рожба, пръв син. 4. пръв тим, борец, състезател и т. н.
Всеки човек притежава определено достойнство. Така също и всеки човек се нуждае от определено съчувствие. При всяка отделна личност скалата на достойнството и съчувствието е с различна височина. Но дали всеки сам определя това? Или оставя тази работа на обществото? Донякъде да, донякъде не. И така: да бъдеш първи или първенец? Аз искам да съм първа. Но човечеството е общество, което означава, че не съм сама и не сме единици. Тогава не мога единствено аз да съм първа. Без да знам или даже да подозирам, аз си мисля, че първа откривам топлата вода, но … някой вече я е открил. Пък и е много уморително все да бъдеш първи. Може би защото не умея да се мотивирам добре. Да си първи само за да си първи, хич не върви. И като се замисля, сигурно е много самотно там отпред. А аз не се чувствам самотна. Това означава, че не винаги съм първа, защото не го искам на всяка цена. Нека до мен да има някой, че , ако залитна, да има на кого да се опра. И да има ри кого да си почина. Пък като си почина, ще го изпреваря и ще го изчакам, че да сме двама първи. Според мен първите са като кокичетата. Всички ги чакат, всички толкова много им се радват. Но дали се радват точно на тях или защото знаят, че кокичетата водят пролетта! Първите кокичета са винаги сред снега – сами сред студа. И първи умират. Но идва пролетта, пролетта …Първите са жертви. Ама са първи. На мен ми харесва да бъда първа. Само че дали успявам? Защото ни учат да преживяваме, но ни убягва учението как да живеем. Дали, ако се втурна стремглаво да бъда първа, ще добавя живот към годините?
Дали не винаги съм първа, защото се стремя да бъда първенец? Там някъде в тълкуванието на думата на помощ дойде числителното първи. И какъв гениален извод правя сам: да бъдеш първенец включва и да бъдеш първи. Първенец се става, само ако познаваш всяко стъпало, по което тичаш нагоре, а не само като стъпваш по стъпалото. Първенец е призвание и начин на живот. / това може би важи и за първи /.
Някой е вложил много разум в двете понятия поотделно. Първи е определено в българския език като числително. Ние числителните имена в училище не ги учим на първо място. Първенец е съществително име – с него започваме изучаването на частите на речта. С числителните само броим нещата, а със съществителните наименуваме, определяме самите неща. И какво следва от тези мои тълкувания. Все пак не е задължително всички да имат моите познания по българска граматика, а и да ги имат, не е задължително да им провокират съзнанието. Но аз така и така стигнах до тези разсъждения, поне да си изведа извод. Че нали върху това умувам: да бъдеш първи или първенец. Първенецът прави нещо, с което това, до което първият е достигнал пръв, да остане и занапред.
Много ми харесва този мой извод, но аз в какво съм първенец?

БЪРЗАЙ БАВНО

Сещам се за приказката на Шарл Перо, в която се разказваше за костенурката и заека. Костенурката предлага на заека да се състезават по бързина. При което на заека му става много смешно, но приeма. Подиграва се на костенурката, като убеден в своята победа. Нали костенурката се движи толкова бавно. Въобще няма шанс да надмине по бързина скорострелния заек. Убеден в победата си остава на пътечката и изчаква костенурката да направи първа, втора обиколка. Тя успява да приключи обиколките си, а зекът през цялото време само и се подигравал. Накрая той се сетил, че костенурката е към финала и тръгва да бяга, но не успява да настигне костенурката и тя побеждава. Изводът е че когато си поставиш за цел да постигнеш до върха, можеш да победиш и най-добрия. За да стигнеш до върха, трябва да се изкачиш по стълба. И какво става, ако бързаме – падаме от стълбата. Стъпало по стъпало и стигаш най-отгоре. Пристигнал си. бързаш ли – връщаш се долу. Бързаш към върха, но го стигаш бавно, защото хубавите неща стават бавно. Който бърза, не стига.
Да вземем пример от реалния живот. Типичен пример за грешка в бързането са системните катастрофи по пътищата. Много черен пример, но и много точен. Най- нелепата смърт. Недостигнал до целта. Печелиш само половин час предимство, но високата скорост може и да не те докара да последна точка. А бавното бързане е сигурно пристигане. Не случайно народът е казал: „Бавничко, но славничко”. Изкачвайки се по стълбата, стигаш до успеха. Ако много искаш от първото до последното да стигнеш на момента, ще си останеш само с искането. Падането ти е гарантирано.
Можем да бързаме.
Бързината мога да я сравня с това, че трябва да гониш цел, да си в такт с времето, в тон с модата. Но всичко да е постепенно, т.е. бавно. Иначе прескачаш. Ако се наложи да повториш, значи си закъснял, въпреки че си бързал.
Защо тогава се надпреварваме с времето и бързаме?
Все изпреварваме.
Не успяваме да се организираме така че да се вместим във времето. Нещата ги оставяш просто да тече само с времето. Когато нещо не върви, не натискаш да направиш насила. Човек се изнервя от това, че не успява да свърши работата си. затова че не е организирана. Това поражда болести и нерви. И така нищо не успяваш да свършиш. Когато си организиран, имаш план, ще съчетаеш действията, нещата с времето. Времето ще ти стигне.
Винаги можеш да бързаш и да не ти стигне времето, въпреки че си достатъчно бърз. Трябва да се планират нещата и времето. Бързаш, постигаш много с висока скорост, но самото ти бързане те кара да местиш крайната цел още по-напред и излиза, че не си стигнал навреме. Ако го направиш по-бавничко, ще имаш възможност да огледаш, осмислиш и осъзнаеш повече неща и така дори да видиш, че целта не е толкова далеч и е още една отсечка и вече си на финала. Докато другият преминава покрай финала и не го забелязва, защото бърза. Изразходваш се в самото бързане.
Луд умора няма, само се поти. И къде е финалът? Т.е. резултатът? Няма резултат, защото бързането е помело всичко след себе си като хала. Не успяваме нищо да постигнем, тъй като не резултатът се оказва същината на нашето правене, а самото бързане.
Но човек бърза. И как само бърза! Бързи коли, бързи машини, бързи комуникации, бързи мисли. А какво е измислил накрая? Инертна машина на времето. Човек бърза подсъзнателно и знае, че не е вечен. Иска да свърши много, а знае, че не ще успее за времето, с което разполага. За експерименти нямаме възможност, защото животът е един. Как да проверим дали ще свършим повече неща с по-бавно темпо или с голямото бързане. Правим го само веднъж.
Ако нещата се вършат с по-бавно темпо, то ще бъде стойностно и завършено, запълнено (със смисъл). Ако бързаш, стигаш първи или преди всички, или не стигаш.
Някои хора имат повече изисквания към себе си – искат да са първи, да са победители и успяват. Но дали това е? Не се задържат дълго. Бързането им изиграва лоша шега. Бързането отнема част или направо целия живот, самия теб. Докато умереното темпо те зарежда и гради. Значи бавното бързане ти позволява повече наслади и да забележиш, оползотвориш, вземеш и изградиш повече, по-стойностни и може би по-важни неща. Бързането не ти позволява, защото скоростта ги пропуска. Остава нещо, което не си усетил, защото нямаш възможност да ги забележиш и още толкова неща. И то защото те е страх, че ще ги пропуснеш и бързаш, бързаш, а те остават покрай теб и си ги взима този, който бърза бавничко. Трябва да се обръща внимание на дребните детайли, защото те пълнят картинката. А ти си бързай и оставяш бели полета в твоя натюрел.

На моите ученици от 4в клас

Твърде бързо дните отминават,
сякаш имат орлови крила.
Спомени добри във нас остават,
(всеки спомен носи ми сълза).
Спомням си как си говорим
за нещата заедно, във хор.
Спомням си, че често спорим –
истината ражда се във спор.
Помня ви усмивките, очите,
вдигнати ръце, и смях, и шум,
отговори и въпроси – не мълчите –
весели, различни, с буден ум.

Искам да запомня всички, всичко…
Всеки поотделно да живей
в мислите ми. И боли мъничко,
че си тръгвате от мен.

Ето, вие вече сте големи.
И по-умни, по-разбрани, по-добри.
Времето от мене ще ви вземе,
ще ви прати другаде, уви!

Весели бъдете и играйте;
запазете детското у вас.
Повече мислете и мечтайте ;
знайте, че за всичко идва час.

Искам да запомня всички, всичко…
Нека да боли мъничко…
Ето, време ми е да призная,
че обичам ви! Това е!

май 2009 г.

Петя Ябълкарова