Кеф

keyif – тур. Забавление, удоволствие

Петер Митев

Лятото е в разгара си. Посреднощ, в открито крайморско заведение на главната улица се лее втора ръка чалга. Млада певица с гол корем, покрит с наниз от бутафорни пендари, танцува така, сякаш в ханша си има още две-три неподозирани стави. През отегченото й лице се лее песен за сбивания в някоя квартална кръчма и преминавания на червено.

Възторжени крайбосфорски звуци се вият в неочаквани посоки като ставите в ханша на певицата. Две-три разголени момичета танцуват по масите, вият и те ханшове, макар и всички в някакъв свой си ритъм. Останалите десетина танцьори са деца. Някои на по 12-13 години, други на по 6-7. Те танцуват под звуците на електронните зурни и попиват радостно естетическо-художествената ценностна система.

И дори припяват. Родителите им, представители на класа, която може да си позволи да иде на море, ги гледат с очарование и одобрение и преглъщат студена бира, дъвчат пържоли и океанска скумрия. Наближава полунощ.

Българското семейство преоткрива себе си и своите дълбоки корени. И от наслада не праща децата си да спят.

Какво е всъщност чалгата, ако не форма на радостна самоидентификация с османския простор, така както той се явява в съзнанието на заседналия в крайморската механа родител. В нея популярният по нашите земи еротичен фолклор се смесва с патриотични закани и сантиментални вопли. Декларации за смазваща мъжественост и не по-малко смазваща женственост се оплитат с куплети за „лъскат саби, щитове”, Калоян пирува и Райна Княгиня.

Вярно, че щом отоманската носталгия на националиста излезе от еротиката, тя често придобива антитурски нотки.

Защо е това? Защото националистът иска по този начин да утвърди българската си идентичност? Нищо подобно.

Той страда от миражите за турски национализъм, защото те му развалят отоманския комфорт. Комфорта на голямата империя, в която на нашия националист му е отредено второстепенно, но защитено място. Българският националист е по-скоро антикемалист, защото модернизацията на Кемал Ататюрк му разваля рахата на периферен, неангажиран в битки бабаит.

Това именно е природата на българския национализъм – битово доволство от периферната безотговорност. Не само национализмът на "Атака", но и национализмът на доволните семейства в крайморските механи, на българските политици и на българската църква. Тази църква, която, щом си построи някъде сграда, си коли курбан, сякаш да засвидетелства своята отоманска лоялност към аморфната безкрайна империя, в която ритуалният механджийски героизъм напълно удовлетворява търсещата някаква принадлежност душа.

„Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност”- Пише прозорливо историкът Кидиков.

Шампанското и сълзите, сестрите в Либия, братя Галеви, Пловдивският митрополит с онлайн литургиите, замазаните стенописи и сребърното беемве, курбаните, домашният президент-доносник-олимпийски турист, детските гюбеци, царските имоти, фигуристът пияница, баташката митология, учителската стачка, тестостеронът на Пламен, неспособността да продадеш "Булгартабак", излел е Делю, педофил-депутат, камъните падат от небето, бившата вече социална министърка, по-богата от всички пенсионери взети заедно, европейският съюз и неговите норми и стандарти за всичко, недостроените магистрали, Горсов проиграва парите за лечението на дъщеря си, данъчни-крадци, „кой уши байрака?”, игумен гони инвалиди от манастира, денят на будителите, сестрите Белнейски, подкупните съдии и прокурори, марихуаната и Нектарий, гимназист-канибал, стъпилите на крака родители, които могат да си позволят море за децата, "Атака", Рибново, световната криза, се смесват в едно шествие, карнавал на безотговорната периферия, която не иска центърът да й се меси и да й клати кралимарковската парадигма.

Именно тази периферна отоманска носталгия тласна лумпенизираните националисти и църковни дейци, които иначе не проявяват признаци на живот, в дружна прегръдка срещу жалкия софийски гей парад и концерта на Мадона. Ислямът не си пада по хомосексуализма. Затова и българската църква и няколкото народни будители са толкова против. Както и пленените от звуците и лириката на крайморската чалга родители, които искат да съхранят семейните ценности.

А Кирил Христов преди седемдесет години пише: „Този народ ... различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си.”

Нещо не ни върви с Европа. Искат да ни вземат парите. За това крадене и безхаберие и за това пълно незачитане на нормите на един нов център, към който винаги сме твърдяли, че принадлежим, но който, изглежда, ни е крайно чужд. В същото време се сърдим на Брюксел много повече, отколкото един на друг или на себе си.

 Истината е, че сме една дълбоко самотна страна. Страна, която няма достатъчно собствено самочувствие, затова си търси придружител, родител, който да я глези или бие, но който да си е неин. Ние обичаме да говорим за национално самочувствие. Това е, защото го нямаме. Всеки психиатър ще ви каже, че липсата на самочувствие не зависи от основанията за него. Ако го нямаш, нямаш го. Колкото и да си силен, умен и красив, ти си смазан от притеснението, че си никой. Именно това притеснение те кара да се присламчваш към други подтиснати, но по-силни от тебе. Към други обидени, които обаче успяват по-добре да се справят с обидата си.

Защото Брюксел настоява да се придърпаме към центъра. А това е дълбоко против природата ни. Онова, което ни прави несъвместими със САПАРД, ФАР, ИСПА и другите бюрократични брюкселски абревиатури, не е организираната престъпност, не е партийната корупция или братя Галеви, не е Румен Петков или групата "Стойков-Николов", не е Мургина, не са розовите беемвета, не е тотодалаверата, не е телефонният указател на Красьо, а отоманската тъга на българския патриот. Непоносимостта му към историята, времето, датите, фактите, отчетността и всичко, което руши митологичния му отомански свят.

Тази отоманска носталгия е изградила и музеите в Батак, тя е подарила и съветския изтребител, който е паркиран на улицата край баташкия музей, тя е изписала всички табелки в тоя музей, които преливат от правописни грешки и където дори и любимото на националиста име Москва е изписано грешно (Масква), табелки, в които липсват факти, но които изобилстват с поетика и патетика, със стихотворения на Вазов, с черепно-костни художествени декорации.

В тях липсва реална история. Не че там не се е случвала история. Но тя отсъства от радостта и сантименталния трагизъм на българина. Той просто мрази историята, защото тя разтуря отоманската му носталгия. Тласка го към центъра, към отговорността, придърпва го именно към историята. И той е ужасèн. Българинът никога не е бил част от историята и никога не би искал да бъде. И няма да бъде.

Той иска да празнува своята периферност и безотговорност и затова в крайморската механа, отдаден с цялото си почтено семейство на периферните си видения, той е радостен.

Разбира се, радостта му не е съвместима с каквато и да било съвременна общност. Затова той оставя Седефчов-Гоце, братя Галеви, "Стойков-Николов", Румен Петков, Мургина, Феим-Петър-Бисер Чаушев, балканския Хуан Перон с пожарникарски пагони, дето смени интимната половинка на Азерчо, да живеят един собствен живот, живот на нередовна османска гвардия, която не го зачита, но която не го закача, не го граби (но граби другия – европейския другоселец), може би дори го защитава, така както Крали Марко би го защитил от Истанбул, Москва или Брюксел, от всеки, който би посегнал на неговата носталгична периферност.

Неслучайно, когато България влезна в ЕС, Би Би Си илюстрира събитието с портрет на Азис, а после в Брюксел ни обозначиха като кенеф.

Прозорливо.