# # #

Ще те изтрия с гумичката си,
сякаш си грешна дума в рая,
остатъците излишни ще изхвърля
и ще продължа уж да нехая.

Вятъра ще те върне
на малки прашинки мръсотия,
Ти!.. живота ми прашиш
и любов не мога да открия.

16.11.09
Силвена 11 А клас

Ти

Аз ще съм горчивия вкус по устните ти
аз ще съм и най-малката ти сълза,
аз ще съм и най-близо и далече,
и в ума ти тихо ще шептя.

Аз ще те докосвам,
само че с чужди ръце
и ти за друга ще мислиш,но
пак мен ще чувстваш по своето лице.

Аз ще те сътворя,
от най-ненужните неща!
И пак аз в изблик на ярост,
теб в себе си ще унищожа.

Аз ще съм съня ти
и твоя най-ужасен кошмар,
в мисъл за мен ще се утешаваш
и пак аз съм твоя господар.

Аз съм най-големия ти страх
-аз съм егоиста в теб,
аз изковах вътре
сърцето ти от лед.

И аз съм в теб,
сякаш сме едно,
в теб съм и нощ и ден,
но всъщност май истината е друга..
Tъжна!
Ти си в мен.

16.10.09
Силвена 11 А клас

Поезия

Поезията се чете между редовете,
всички читатели редовни знаят,
и не с очи, а с чувства,
словата се гадаят.

Поезията не е закон,
но е по-необходима,
тя е твоят вечен отдушник,
Пролет.Лято.Есен и Зима.

Поезията има всичко,
а никак не е алчна,
защото и на теб дава(дори и мъничко),
и най-богата си остава.

Поезията докосва,
сякаш с ръка като перце,
и носи блаженство и божественост(и прочие),
в твоето сърце.

Поезията е вечна,
заслужила своето безсмъртие-за разлика от нас!
Всяка поезия е човечна,
но тя няма смъртен час.

17.11.09
Силвена 11 А клас

Обява

Търси се някой да ме обича!
Не искам много-да ме боготвори,
да целува земята под нозете
и храм на сърцето ми да построи.
Нека да е искрен,да не се преструва,
роб на страста да е,
но и много пари да не струва..
Хм!Такъв май Любовта
скъпо ще иска да го извербува!

17.11.09
Силвена 11А клас

Киносалон за спомени

Спомените смесих с въображение
и в киносалона празен зачаках с напрежение,
машината изскърца-на екрана появи се:
"Грешка!Няма изображение!"

Отидох да надникна в машинарията стара
лентата със спомените наред,
дали пък някое болтче на болката нее издържало
и предало се е пред.

Чудя се и чудя грешката каква е
и за последно надничам-ето!Това е!
Мъничко червено парченце
кой ли го знае откъде е..
Машината е повредило и скромно червенее.

Чакай!Че как можах да забравя..
Вярно!Та то е от моето сърце,
имах го някога,ала изгубих го
парче по парче..

17.11.09
Силвена 11А клас

Дъжд

 Дъжд I

Петер Митев

Действащи лица:

1

и

2

Около 21.45 часа e.

1.  Казвам ти, че е късно!

2. А пък аз ти казвам, че сега е моментът!

1. Искаш да кажеш, че…

2. Точно така.

1. Тоест …

2. Да, нали това ти казвам!

1. Не съм сигурен, дали не е късно.

2. Нали ти казвам – не е!

1. Така ми казваше и миналия път, когато…

2. Миналият път ти беше болен, не помниш ли, непрекъснато се оплакваше,

   че те боли гърба…

1. Гърлото.

2. Какво?

1. Болеше ме гърлото!

2. Какво гърло?

1. Моето гърло. Болеше ме гърлото и не се оплаквах, просто ме болеше

    гърлото и ти казах…

2. Кога те болеше гърлото? Преди или след като те заболя гърбът?

1. Не ме е болял гърбът! Мене гърбът не ме боли, имам много здрав гръб.

    Виждал съм хора, които имат слаби, превити и доста некрасиви гърбове.  

    При мене не е така, аз…

2. /прекъсва го/ “Красиви гърбове”? Какво искаш да кажеш с това?

1. Некрасиви.

2. Какво?

1. Некрасиви гърбове. Има хора с некрасиви гърбове.

2. Какво общо има това с болното ти гърло! 

1. Няма нищо общо! Болеше ме гърлото и трябваше да си правя инхалации

   и гаргари…

2. /язвително/ Да, бе и от това ти мина гърбът?

Пауза

1. Мина ми гърлото.

2. Значи си лекуваше гърба, а пък ти мина гърлото и така разбра, че

    всъщност те е болял не гърба, а гърлото и затова закъсня?

1. Не съм закъснявал!

2. О, закъсня и още как!

1. Не съм закъснявал!

2. Май ще завали!

1. Не съм закъснявал!

2. Имаш ли чадър?

1. Нямам!

2. Ами ако завали и ни  намокри защото нямаш чадър и пак те заболи   

    гърба?

1. Гърлото!

2. Какво?

1. Може да ме заболи гърлото!

2. И тогава какво ще правиш? Пак ли ще закъснееш ?

1. Не съм закъснявал!

2. Заваля.

Пауза

1. Малко.

2. Имаш ли чадър?

1. И да съм закъснял, макар, че твърдя, че не съм, то е било малко.

2. Ще ни намокри!

1. Малко.

2. Как малко, ти нямаш чадър, аз също. Усилва се.

1. Съвсем малко – не повече от минута-две!

2. Да отидем под онова дърво!

Пауза

1. Късно е.

2. Аз пък ти казвам, че сега е моментът!

1. Искаш да кажеш, че…

1.      Точно така.

1. Тоест…

2. Да, нали това ти казвам!

1. Добре, тръгвам!

2. Оттук ще виждам добре!

1. Да.

2. Миналият път малко избърза…

1. Нали каза, че съм закъснял.

2. Избърза, когато излизаше.

1. Не е вярно, вървях, както вървя винаги.

2. Както когато те боли гърбът.

1. Както вървя винаги. И не ме е болял гърбът, а гърлото! Запомни,

    гърлото.

2. И ти запомни – не бързай.

1. Знам. И ти няма да е зле да запомниш, че ще се преместя от това

    проклето дърво когато си излязъл.

2.  Да. Е, аз да вървя…

/ 2 излиза, 1 остава. Затъмнение./

/Осветление. 2 се връща./

2. Май ще вали цялата нощ.

1. Сигурно.

2. И в предишния град валеше, помниш ли?

1.      Не.

2. Валеше, но нямаше дърво толкова близо.

1.      Май някакви хора идват насам.

2. Да.

/Пауза/

1.      Двама старци. Не ни видяха.

2.  Не бъди толкова сигурен.

1.  И двамата бяха с очила, тъмно е, вали дъжд, освен това гледаха само 

     дакела си.

2.  Да. Добре.

1.  Добре.

2.  Ето. Не забравяй да го изхвърлиш в канала извън града.

1.  Да. Разбира се.

2.  Ами...

1.  Как мина?

2.  Защо питаш?

1.  Никога не ми казваш.

2.  Защо да ти казвам?

1.  Заедно сме, интересувам се.Толкова пъти сме били двамата…

2.  Десет.

1.  Какво?

2.  Десет пъти сме били заедно. Преди бях с друг.

1.  Как мина?

2.  Това е линейката.

1.  Да.

2.  Тръгвам.

1.  Разбира се. Ще изчакам журналистите. Те пристигат първи.

2.  Както винаги.

1.  Да. /Пауза/  

     Жена му?

2.  Не знам, явно е разбрала, когато е влязла в библиотеката.

1.  Там ли?

2.  Там.

     Тръгвам!

1.  Гърбът ми е мокър.

2.  Ако те заболи гърлото...

1.  Ако ме заболи гърбът…

2.      Няма.

/Дъждът се усилва. Завеса/

Дъжд II 

Действащи лица:

1

и

2

Около 21.45 часа е.

1.   Казвам ти, че е късно!

2.      А пък аз ти казвам, че сега е моментът!

1.      Искаш да кажеш, че…

2.      Точно така.

1.      Тоест …

2.      Да, нали това ти казвам!

1.      Не съм сигурен, дали не е късно.

2.      Нали ти казвам – не е!

1.      Така ми казваше и миналия път, когато…

2.      Миналият път ти беше болен, не помниш ли, непрекъснато се оплакваше, че те боли гърба…

1.      Гърлото.

2.      Какво?

1.      Болеше ме гърлото!

2.      Какво гърло?

1.      Моето гърло. Болеше ме гърлото и не се оплаквах, просто ме болеше гърлото и ти казах…

2.      Кога те болеше гърлото? Преди или след като те заболя гърбът?

1.      Не ме е болял гърбът! Мене гърбът не ме боли, имам много здрав гръб. Виждал съм хора, които имат слаби, превити  и доста некрасиви гърбове. При мене не е така, аз…

2.      /прекъсва го/ “Красиви гърбове”? Какво искаш да кажеш с това?

1.      Некрасиви.

2.      Какво?

1.      Некрасиви гърбове. Има хора с некрасиви гърбове.

2.      Какво общо има това с болното ти гърло! 

1.      Няма нищо общо! Болеше ме гърлото и трябваше да си правя инхалации и гаргари…

2.      /язвително/ Да, бе и от това ти мина гърбът?

Пауза

1.      Мина ми гърлото.

2.      Значи си лекуваше гърба, а пък ти мина гърлото, и така разбра, че всъщност те е болял не гърба, а гърлото и затова закъсня?

1.      Не съм закъснял!

2.      О, закъсня и още как!

1.      Не съм закъснявал!

2.      Май ще завали!

1.      Не съм закъснявал!

2.      Имаш ли чадър?

1.      Нямам!

2.      Ами ако завали и ни  намокри, защото нямаш чадър и пак те заболи гърба?

1.      Гърлото!

2.      Какво?

1.      Може да ме заболи гърлото!

2.      И тогава какво ще правиш? Пак ли ще закъснееш ?

1.      Не съм закъснявал!

2.      Заваля.

Пауза

1.      Малко.

2.      Имаш ли чадър?

1.      И да съм закъснял, макар, че твърдя, че не съм, то е било малко.

2.      Ще ни намокри!

1.      Малко.

2.      Как малко, ти нямаш чадър, аз също. Усилва се.

1.      Съвсем малко – не повече от минута-две!

2.      Да отидем под онова дърво!

Пауза

1.      Под дърветата дъждът вали два пъти.

2.      Какво?

1.   Късно е.

2.   Аз пък ти казвам, че сега е моментът!

1.   Искаш да кажеш, че…

2.   Точно така.

1.      Тоест…

2.      Мислил ли си какво става с думите, изречени под дъжда? Дали водата ги измива като от комикс и те се стичат в шахтата?

1.      Да, нали това ти казвам! Обичам те! /Целува я, целуват се/

      Косата ти е мокра!

2.      И гърбът ми е мокър!

1.      Имаш красив гръб.

2.      Нямам чадър!

1.      И аз нямам чадър.

2.      Ако те заболи гърлото…

1.      Няма.

/Дъждът се усилва. Завеса/

 

Като на кино

Петер Митев

 

Мъжът се прибира от работа, влиза в къщата си – няма никой. Жена му и двете деца са тръгнали предния ден да гостуват на родителите му, които са в друг град, а той е останал, заради важна среща, утре сутринта ще пътува и той. Предвкусва както удоволствието от предстоящото прекарване на уикенда сред природата – риболов с баща си, така и удоволствието от това, че тази вечер ще бъде най-после от девет месеца сам в къщи – ще си поръча нездравословна храна, ще пие бира на дивана пред телевизора, ще се разхожда по тениска, и ще си вдига краката на масичката.

Включва телевизора – по него някаква жена говори. Отива в банята, пуска водата да пълни ваната, поръчва си по телефона пица с много неща за по-късно, отваря си една бира. С бирата отива в банята, влиза във ваната – през главата му минава днешния работен ден – лекето в службата – некадърен и подлец, новата от счетоводния отдел – готина, но нищо повече, постепенно всичко това изчезва, отива си с нахлуващото отпускане, мислите му стават все по-лениви, отпива от бирата, обляга глава на ръба на ваната, минава му мисълта, да не заспи – едва дочува от телевизора за извънредно пряко включване от някакъв репортер, който почва възбудено да говори и дава думата на полицейски капитан от отдел убийства. Капитанът с професионално хладнокръвие, казва за зверско убийство преди двайсет минути в някакъв апартамент – две жени и едно дванайсетгодишно дете са жестоко умъртвени – застреляни и накълцани с огромен нож. Свидетели има, по техните показания  полицията вече има заподозрян, преследването му вероятно приключва, специалният отряд е готов в рамките на минути да задържи заподозрения.

Точно когато репортажът прекъсва, на вратата се звъни продължително и настойчиво. Звънецът изтръгва мъжа, който е почти задрямал от унеса. Той става, подава глава от банята и извиква, че ей сега идва, навлича бледобежов халат и зашляпва с боси крака към вратата. Пак се звъни, още по-настойчиво. Мъжът се приближава до вратата и пита кой е, като надниква през шпионката. Вижда млад мъж със зелено яке, вълнена скиорска шапка, младежът казва, че носи поръчаната пица. Мъжът отваря вратата. На прага младият мъж с картонена кутия в ръцете пита за номера на къщата и като го чува казва, че всичко е наред – ето поръчната пица.

И пита може ли да влезнат вътре, защото навън е студено. Мъжът се съгласява, още повече, че е мокър, само по халат, а навън наистина е студено, пък и лампата над вратата не работи – кога е изгоряла?

Двамата са в антрето, мъжът взема кутията, занася я в хола, понечва да я сложи на масичката, после се сеща, че е по-добре да я остави на кухненския плот. Оставя я – наистина през картона се е просмукала мазнина. Докато се суети, по телевизора отново показват предишния репортер – мъжът вижда как  репортерът, с черен шлифер е тикнал микрофон пред лицето на някакъв мустакат човек – очевидно полицай, с каска, бронежилетка и пушка помпа в ръце, който предъвквайки думите обяснява, че всеки момент неговите момчета ще атакуват. Като премества поглед от екрана мъжът вижда, че разносвачът на пици е пристъпил в хола, източил врат и напрегнато гледа телевизора. Лицето му е бледо, с нездрав тен, носът пъпчив, устните тънки и стиснати, а очите му воднистосини, малки, дълбоко хлътнали. Изпод шапката му се подава кичур мазна коса, която се завива край ушите. Мъжът посяга към масата, където са ключовете от колата и портфейлът. Движението му стресва младежа и той почти подскача. Мъжът взима портфейла, изважда две банкноти и му ги подава. Онзи ги поема, ръцете му треперят, пръстите му са нервни, с изгризани нокти. Докато ги прибира в задния джоб на дънките, мъжът вижда две големи кафеви петна на якето на младежа, както и многобройни кафеви пръски по десния ръкав. Вдига поглед, очите на младежа го отбягват и той започва да отстъпва назад към вратата, мъжът остава неподвижен, струйка вода се стича по врата му, понечва да каже нещо, но онзи вече му е обърнал гръб и хванал топката на вратата. Изведнъж мъжът си спомня, че не е видял на улицата нито мотор, с който да е дошъл разносвачът, нито кола.

В момента, когато мъжът се кани да попита нещо, си дава сметка за две неща – абсолютно е беззащитен и под якето на кръста на младежа ясно се забелязна някаква издутина.

Страх сковава мъжа. Ала в този момент, разносвачът свил глава между раменете, отваря вратата и излиза навън, внезапен порив на вятъра я тръшва и ключалката успокоително изщраква. Вълна от огромно облекчение залива мъжа.

И тъкмо когато тръгва към телефона, на вратата се позвънява. Мъжът се стряска, по телевизора тръгва пряк репортаж от полицейската акция. Звъненето не престава.

Мъжът се оглежда, вижда до вратата сака със стиковете за голф. Грабва първия попаднал му под ръка, стисва здраво дръжката. Рязко отваря вратата, изскача на площадката с високо вдигнат, готов за удар стик и се вцепенява, защото пред очите му, буквално в носа му опира огромна цев на пушка. Някъде зад нея се вижда лице на което се открояват чифт мустаци.

Ярка светлина почти го ослепява, викове, по-точно команди да легне на земята, да пусне стика, да не мърда, го объркват, той продължава да стои на площадката – по халат, с мокра коса, с високо вдигнат стик готов за удар, вратата зад него зее отворена и откъм хола се чува гласът на репортера, който съобщава, че буквално преди минута операцията по задържането е завършила – заподозреният е оказал съпротива, затова полицията е открила огън – заподозреният е мъртъв, очаква се изявление на капитана от отдел убийства. Репортажът свършва, започва някаква реклама за туристически круиз из Средиземноморието.

Мъжът продължава да стои, по лицето му пробягват червени и сини светлини от полицейските коли, очите му вече забелязват безброй подробности – две стъпала по-ниско четирима полицаи са насочили автомати, на тротоара, заобиколен от други полицаи, разносвачът на пици съблича якето си, подава го на един от тях и остава по бронежилетка, на кръста му се вижда кобур с пистолет, двайсетина метра по-нататък телевизионен репортер с черен шлифер стиска с две ръце микрофон, зад рамото му оператор е насочил камерата насам.

Студена тръпка минава като удар с камшик по гърба на мъжа, той примигва нервно,  и сякаш от самòсебе си, напълно самостоятелно, ръката със стика се отпуска, но някак недопустимо бързо, неправилно бързо. Десният крак на мъжа се подхлъзва на мократа площадка и той залитва, а очите му с фотографска точност регистрират как едновременно от четирите цеви на автоматите и от огромното дуло на пушката избухват дълги огнени езици.

Кеф

keyif – тур. Забавление, удоволствие

Петер Митев

Лятото е в разгара си. Посреднощ, в открито крайморско заведение на главната улица се лее втора ръка чалга. Млада певица с гол корем, покрит с наниз от бутафорни пендари, танцува така, сякаш в ханша си има още две-три неподозирани стави. През отегченото й лице се лее песен за сбивания в някоя квартална кръчма и преминавания на червено.

Възторжени крайбосфорски звуци се вият в неочаквани посоки като ставите в ханша на певицата. Две-три разголени момичета танцуват по масите, вият и те ханшове, макар и всички в някакъв свой си ритъм. Останалите десетина танцьори са деца. Някои на по 12-13 години, други на по 6-7. Те танцуват под звуците на електронните зурни и попиват радостно естетическо-художествената ценностна система.

И дори припяват. Родителите им, представители на класа, която може да си позволи да иде на море, ги гледат с очарование и одобрение и преглъщат студена бира, дъвчат пържоли и океанска скумрия. Наближава полунощ.

Българското семейство преоткрива себе си и своите дълбоки корени. И от наслада не праща децата си да спят.

Какво е всъщност чалгата, ако не форма на радостна самоидентификация с османския простор, така както той се явява в съзнанието на заседналия в крайморската механа родител. В нея популярният по нашите земи еротичен фолклор се смесва с патриотични закани и сантиментални вопли. Декларации за смазваща мъжественост и не по-малко смазваща женственост се оплитат с куплети за „лъскат саби, щитове”, Калоян пирува и Райна Княгиня.

Вярно, че щом отоманската носталгия на националиста излезе от еротиката, тя често придобива антитурски нотки.

Защо е това? Защото националистът иска по този начин да утвърди българската си идентичност? Нищо подобно.

Той страда от миражите за турски национализъм, защото те му развалят отоманския комфорт. Комфорта на голямата империя, в която на нашия националист му е отредено второстепенно, но защитено място. Българският националист е по-скоро антикемалист, защото модернизацията на Кемал Ататюрк му разваля рахата на периферен, неангажиран в битки бабаит.

Това именно е природата на българския национализъм – битово доволство от периферната безотговорност. Не само национализмът на "Атака", но и национализмът на доволните семейства в крайморските механи, на българските политици и на българската църква. Тази църква, която, щом си построи някъде сграда, си коли курбан, сякаш да засвидетелства своята отоманска лоялност към аморфната безкрайна империя, в която ритуалният механджийски героизъм напълно удовлетворява търсещата някаква принадлежност душа.

„Българинът се вчепква много лесно в резките и отсечени формули, в опростените до абсурдност тези, в отчетливо разголените и разграничени обекти, гдето увереността на неговия подозрителен ум може да си отдъхне със сигурност”- Пише прозорливо историкът Кидиков.

Шампанското и сълзите, сестрите в Либия, братя Галеви, Пловдивският митрополит с онлайн литургиите, замазаните стенописи и сребърното беемве, курбаните, домашният президент-доносник-олимпийски турист, детските гюбеци, царските имоти, фигуристът пияница, баташката митология, учителската стачка, тестостеронът на Пламен, неспособността да продадеш "Булгартабак", излел е Делю, педофил-депутат, камъните падат от небето, бившата вече социална министърка, по-богата от всички пенсионери взети заедно, европейският съюз и неговите норми и стандарти за всичко, недостроените магистрали, Горсов проиграва парите за лечението на дъщеря си, данъчни-крадци, „кой уши байрака?”, игумен гони инвалиди от манастира, денят на будителите, сестрите Белнейски, подкупните съдии и прокурори, марихуаната и Нектарий, гимназист-канибал, стъпилите на крака родители, които могат да си позволят море за децата, "Атака", Рибново, световната криза, се смесват в едно шествие, карнавал на безотговорната периферия, която не иска центърът да й се меси и да й клати кралимарковската парадигма.

Именно тази периферна отоманска носталгия тласна лумпенизираните националисти и църковни дейци, които иначе не проявяват признаци на живот, в дружна прегръдка срещу жалкия софийски гей парад и концерта на Мадона. Ислямът не си пада по хомосексуализма. Затова и българската църква и няколкото народни будители са толкова против. Както и пленените от звуците и лириката на крайморската чалга родители, които искат да съхранят семейните ценности.

А Кирил Христов преди седемдесет години пише: „Този народ ... различно мисли и чувствува, разно възприема света и реагира другояче: дори при добра воля и при отлично възпитание той не може да се разбере с околните си.”

Нещо не ни върви с Европа. Искат да ни вземат парите. За това крадене и безхаберие и за това пълно незачитане на нормите на един нов център, към който винаги сме твърдяли, че принадлежим, но който, изглежда, ни е крайно чужд. В същото време се сърдим на Брюксел много повече, отколкото един на друг или на себе си.

 Истината е, че сме една дълбоко самотна страна. Страна, която няма достатъчно собствено самочувствие, затова си търси придружител, родител, който да я глези или бие, но който да си е неин. Ние обичаме да говорим за национално самочувствие. Това е, защото го нямаме. Всеки психиатър ще ви каже, че липсата на самочувствие не зависи от основанията за него. Ако го нямаш, нямаш го. Колкото и да си силен, умен и красив, ти си смазан от притеснението, че си никой. Именно това притеснение те кара да се присламчваш към други подтиснати, но по-силни от тебе. Към други обидени, които обаче успяват по-добре да се справят с обидата си.

Защото Брюксел настоява да се придърпаме към центъра. А това е дълбоко против природата ни. Онова, което ни прави несъвместими със САПАРД, ФАР, ИСПА и другите бюрократични брюкселски абревиатури, не е организираната престъпност, не е партийната корупция или братя Галеви, не е Румен Петков или групата "Стойков-Николов", не е Мургина, не са розовите беемвета, не е тотодалаверата, не е телефонният указател на Красьо, а отоманската тъга на българския патриот. Непоносимостта му към историята, времето, датите, фактите, отчетността и всичко, което руши митологичния му отомански свят.

Тази отоманска носталгия е изградила и музеите в Батак, тя е подарила и съветския изтребител, който е паркиран на улицата край баташкия музей, тя е изписала всички табелки в тоя музей, които преливат от правописни грешки и където дори и любимото на националиста име Москва е изписано грешно (Масква), табелки, в които липсват факти, но които изобилстват с поетика и патетика, със стихотворения на Вазов, с черепно-костни художествени декорации.

В тях липсва реална история. Не че там не се е случвала история. Но тя отсъства от радостта и сантименталния трагизъм на българина. Той просто мрази историята, защото тя разтуря отоманската му носталгия. Тласка го към центъра, към отговорността, придърпва го именно към историята. И той е ужасèн. Българинът никога не е бил част от историята и никога не би искал да бъде. И няма да бъде.

Той иска да празнува своята периферност и безотговорност и затова в крайморската механа, отдаден с цялото си почтено семейство на периферните си видения, той е радостен.

Разбира се, радостта му не е съвместима с каквато и да било съвременна общност. Затова той оставя Седефчов-Гоце, братя Галеви, "Стойков-Николов", Румен Петков, Мургина, Феим-Петър-Бисер Чаушев, балканския Хуан Перон с пожарникарски пагони, дето смени интимната половинка на Азерчо, да живеят един собствен живот, живот на нередовна османска гвардия, която не го зачита, но която не го закача, не го граби (но граби другия – европейския другоселец), може би дори го защитава, така както Крали Марко би го защитил от Истанбул, Москва или Брюксел, от всеки, който би посегнал на неговата носталгична периферност.

Неслучайно, когато България влезна в ЕС, Би Би Си илюстрира събитието с портрет на Азис, а после в Брюксел ни обозначиха като кенеф.

Прозорливо.

Природата на България

Che bella Italia

Минокенотавърът

Преди тридесет милиона години кентавър и минотавър се оженили. Родило им се минокенотавърче. Кръстили го Война.
Когато хората се появили, започнали да избиват минотаврите и кентаврите. Преди да стигнат до Война, родителите му го сложили в кубче лед и го замразили, за да го спасят.
След седемстотин хиляди години кубчето лед се стопило. Един ден българско дете на име Крум, го открило. Завело го в България. Когато двамата пораснали Крум станал хан, а Война – неговата дясна ръка.
Една нощ византийците нападнали България. Византийски войник изстрелял стрела и улучил Война. Той умрял. Но изведнъж стрелата се стопила и Война оживял. Крум се събудил и си рекъл:
- Ха, това е било само сън.
Дълги години след това Крум и Война живели и управлявали справедливо.
Александър Гаяр 3г клас

Великанът

Тази история се случила на място, наречено Грозновил. Там всичко било красиво, небето чисто, цветята ухаели прекрасно. Никога не валяло дъжд или сняг. Всичко било наред, докато не се появили хирозаврите. Те били страшни създания. Имали по три пръста и грозни лица. Живеели в мизерия в страна, наречена Хобовил. Там винаги валяло дъжд или сняг. Те искали да разрушат Грозновил. Целта им била да имат повече скъпоценности.
Враждували дълги години. Един ден дошъл великан. Той живеел в планината Соларис на връх Мусала. Започнал всеки месец да иска от двата народа да му дават жито, животни, храна и различни други неща. Иначе щял да ги унищожи. Народите били принудени да дават. Но запасите им започнали да привършват. Те обяснили на великана, че живеят в глад. Той поразмислил. Извинил се и започнал да изработва храната си честно. И войната между двата народа свършила. Те сключили примирие и заживели щастливо.
Борислав Димитров 3г клас

Кученцето

В една къща имаше кученце. То беше много малко. Казваше се Лора. Докато спешеq дойде непознат човек. Щом се събуди, Лора се скри зад майка си. Изведнъж човекът я вдигна нежно във въздуха. На нея й беше много интересно, защото можеше да види много неща, включително и майка си, която се намираше на другия край на стаята. На Лора й хареса и близна непознатия човек. Тогава той каза, че ще я вземе. Тя се сбогува с майка си. Човекът я зави с едно одеалце и я отнесе в колата си. Когато пристигнахаq Лора заспа, защото това беше един много дълъг и тежък ден за нея.На следващия месец й купиха каишка. Изведоха я за първи път на разходка. Беше зима. Валеше сняг, но Лора имаше топла дрешка. Щом й стана студено, тя затрепери. Стопанинът й я прибра в топлата къща. Тя легна пред печката да се стопли.Лора беше едно щастливо кученце. Когато порасне и тя ще си има малки кученца като нея.
Екатерина Величкова 3г клас

ЖЕНАТА Е ВСИЧКО

ПРИЕМИ ЖЕНАТА КАТО ВСИЧКО. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ СЕ СЛУЧВА, КОЕТО НЕ ТИ СЕ СЛУЧВА; КОЕТО МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ И КОЕТО НЕ МОЖЕШ ДА СИ ПРЕДСТАВИШ.
ЦЯЛОТО СЕ ИЗРАЗЯВА ЧРЕЗ ДВЕТЕ ПОЛОВИНИ НА ЧОВЕШКИЯ РОД. ЕДНАТА ДЕЙСТВА С МОЩТА НА ФИЗИЧЕСКОТО СИ СЪЩЕСТВО, А ДРУГАТА – С МОЩТА НА ВЪТРЕШНОТО СИ ОБАЯНИЕ. А СЕГА, КОЕ Е ПО-СИЛНО? ЩОМ КАЗВАМЕ, ЧЕ НИ ОМЕКВАТ КРАКАТА ПРИ ОПРЕДЕЛЕНИ СИТУАЦИИ; ЩОМ НИ СПИРА ДЪХА ПРИ ОПРЕДЕЛЕНО ИЗЖИВЯВАНЕ И ИДВА СЛЯПАТА НЕДЕЛЯ – ЗНАЧИ СИЛАТА НА ВЪТРЕШНОТО ОБАЯНИЕ Е НЕСЛОМИМА .
СПОРЕД ГЬОТЕ ЖЕНАТА Е ВЕНЕЦ НА ТВОРЕНИЕТО. ЕТО ЗАЩО СЪМ СЪГЛАСНА С МНЕНИЕТО НА МЪЖЕТЕ, ЧЕ ЖЕНАТА НЕ Е КАТО ЧОВЕКА. ЧЕ ТЯ Е НЕГОВИЯТ ПОДАРЪК. ПОДАРЪКЪТ НЕ СИ ТИ, А НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ТОЗИ, ЗА КОГОТО Е. ЖЕНАТА Е НЕБЕ – НЕОБЯТНО И ДАЛЕЧНО И ТОЛКОВА БЛИЗКО, ТАКА ДОБРЕ СЕ ЧУВСТВАШ И ДАЖЕ НЕ УСЕЩАШ, ЧЕ СИ В НЕГО.
ЖЕНАТА НЕ САМО СЛАГА ОТПЕЧАТЪК ВЪРХУ СЪЩЕСТВОТО НА МЪЖА, НО В МНОГО СЛУЧАИ СЪСТАВЯ ЦЯЛОТО МУ СЪДЪРЖАНИЕ. ДОРИ МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ, ЧЕ МЪЖЪТ Е СБОР ОТ ОТНОШЕНИЯ КЪМ ЖЕНАТА.

И така: Когато Бог създал човека, той бил сам. Станало му скучно и безцелно. Затова решил да помоли Бог. И се обърнал към него, като му казал, че има очи, а няма какво да гледа с тях, няма на какво да се любува с топлината на своята обич. Още недоизрекъл думите си и пред него сред полето разцъфтяла красива роза. По цял ден човекът и се наслаждавал, любувал и обгръщал с внимание. Но и това преминало. Отново се обърнал човекът с молба към Господ. Сега укорявал, че има уши, а няма какво да слуша с тях, на какво да се наслаждава и обгръща с любов заради нежни звуци. Още недоизрекъл думите си и славей запял в клоните край човека. По цял ден човекът се наслаждавал на красотата на розата и на нежната мелодия на славея. Обгръщал ги с топлина и възхищение. Не след дълго отново се обърнал човекът към Господ. Сега го молел да му даде приятел, който да споделя неговата топлина и обич, защото имал сърце, а нямало кой да му другарува. И веднага до него се погалило кучето. То следвало човека навсякъде и му било вярно.
След доста време сам Господ видял, че човекът не е съвършен и нещо му липсва. Замислил се какво да даде на човека. Още преди самият човек да се усети за своята недостатъчност и да се обърне с молба към Господ, Той вече намерил решение. Когато човекът погледнал нагоре към трона, където стоял Господ, на негово място видял красива, изящна, нежна и ослепителна ЖЕНА.
Оттогава насетне човекът вече нищо не поискал.

В долината на розите - Скобелево