За "The Magnificent Seven"

КИНОМОНОЛОЗИ

Нима подлежи на понтонно аналитично прецапване безбрежният и бездънен океан на песимизма!... Няма да коментирам върховите в историята на motion-киното постижения на този многопластов и дълбок, несравним, майсторски изработен филм-пионер:
1. В технически аспект:- кастингът (брилянтът във филма: актьори с осанка: подчертана както от природата, тъй и от далото съвършен резултат отработване);- сценарият (със завладяващ приключенски елемент, който те улисва в мига и те кара да забравиш цялото тъй, че и при стотното гледане интересът се запазва у зрителя);- режисурата (улавяне из дълбочина потока на движението, вместо чисто и просто рационалното, линеарно експланиране: завръзка, кулминация, развръзка, реприза);- саундтракът (превръща картината в musikdrama);- декор/и, терен (същностен, вграден в действието, а не и формален, не и театрален подбор на природния фон);- каскади (виртуозният Стийв МакКуин /Вин/ + операторската и монатажна работа при вихрената езда на прогонения Калвера и бандата му);- диалог ("култови", поразяващи с остроумието си реплики, наложената при късите размени тиранична мяра, контрастиращи с изобилните, сърдечни монолози на Хорст Бухолц /Чико);- сюжет (изпъстрен с изненадващи появи);- епизодично вмъкнати похвати (находчивата гротеска в сцената с катафалката);- сценични акценти (обилие от запомнящи се и помнещи се и в киноисториографията сцени);- актьорски постижения (та кой ще се нареди до Илай Уолак /Калвера/).
2. В хуманитарен аспект:
2.1. Формален - на колко таланти се дава тук старт в кариерата?
2.2. Същностен:- характери (Седморката: сбирщината от "кол и въже" ни се разкрива в протежение отвътре: индивид по индивид - авторите го съумяват "помежду времето", т. е. уж някак апропо);- драматизъм;- епика;- бит и фолклор (вкл. сбълсък на култури и етноси);- любовен трепет (не е забравен, не е натрапен, не е опорочен със сексизъм или сладникавост: Чико);- езотерика (вговорена в мъдреца на селото, впрочем: твърде слаб образ, но пък и задачата му е механична, рупорна, плакатна);
3. В онто-присъствен аспект:- кинематографичен лайтмотив на екзистенцията (Лий);- кинематографичен лайтмотив на идеала ( Хари*);- кинематографичен лайтмотив на човечността (Бернардо О'Райли);- кинематографичен лайтмотив на свръхчовековото безразличие ( Брит);- кинематографичен лайтмотив на непринуденото (т. е. без намесата на дълга) и несъзнато изявяващо се приятелство (у разговарящите си Вин и Крис).
Кинокритиците снобски замерят от утвърждавания от професионализма им пиедестал творбата и по този начин я клепат с всевъзможни производни за липсата на естетика у филма. Не за тях, а за нас изгрява и залязва Слънцето, обаче...
Само ще отбележа, че още през 60-та г. (когато излиза продукцията), станалата типична впоследствие за инфантилизма на холивудското кино дихотомия добро-зло ни е завещана разбита!
Всяка една от трите страни (Селяните, Бандата, Седморката) е права и грешна едновременно.
– Селяните представят "как стои земята",
– Бандата (въплътена персонално в Калвера) представя "как стоят нещата",
– а Седморката - "как стои свободата".
Това са трите големи символа в римейка на Стърджис. (Но тук оригиналната тема – а именно "Седемте самураи" – тежи толкова, колкото и тема на Паганини тежи в произведение на Рахманинов.).
Ще отбележа и присъствието на парадокса – да, изборът, изборът по киркегориански! Безоснователният избор на Седморката да се (накрая) върне и да се бие (давайки личен, иисусовски пример на селяните) - въпреки съзнатото безсмислие на каузата, и въпреки явното предателство на самите молители, и въпреки искреното и морално необяснимо (Бандата решава срещу мотивацията си за реванш), но рационалистически обосновано великодушие на Калвера (в монолог).
Седморката са хора мислещи, не и инстинктивни зверове - почудата на Хари (трябва ли да се връщам?!) и самоотвержената му сетне смърт напомнят за библейския Авраам-Исаак...
Как във филма се извежда изборът? След грабителството на Калвера всички възможни изходи от положението селяните репликират помежду си и проективно ги изчерпват в рамките на своята (самобитна) общност. Мъдрецът на селото (но пребиваващ в пряк и преносен смисъл извън него: своего рода магически реалистичен, разиндивидуализиран образ) извежда избора към общността, бъдещето на общността като цяло... Но – оказва се – селяните не могат и не искат да избират и мрат за бъдещето – бидейки аморфна човекоземна обособяваща се маса, стадо, те пребивават в настоящето. Изборът бива (в последна сметка) предоставен изцяло на Седморката, чужденците, хайлазите, пришълците от Север, отритнатите от цивилизацията и социалното устройство на града (никак не е случайна епизодичната поява на платилите погребението и отпътувалите с дилижанса двама търговци в началото, а т. нар. "власти" остават една абстрактна дума: "те", "the They", Обществото, "там-някъдето", "Бог далеко").
Пришълците са развили до нечовешко съвършенство техниката на личния избор (извънмерни стрелкови умения, тактически умения и пр.), ала там, откъдето идват, тази техника е блокирана от Системата. Да, те прихождат в малкото мексиканско селце не задруго, а заради възможността да реализират абсолюта на личния избор – и го сторват: четирима буквално загиват, един (младежът Чико, с местен произход) се "оземлява", а двамата приятели (Вин и Крис) зачезват в небитието с репликата на Крис (и финална за филма) "ние винаги губим".
Седморката е мъртва.
Да живее Седморката! Христос воскресе! Во истина воскресе.
Чико бие съборната камбана при пристигането, а на финала местните деца поставят кръстове, при които да се причестяват.
За нас бие камбаната!
P.S. Гледах филма още в юношеството; гледам го и до днес, отново и отново. Фиксация. Моноартикларна консумация към филмовата индустрия. Какво да се прави!

(*) Хари се вестява пръв при "шефа" Крис (Юл Бринър) - един стар познайник със светещи очи се вестява Отникъдето и закъсняло почуква на вратата на щастието. Крис – извиквайки пред взора му в предсмъртния му час илюзията на идеала ("златото") – "затваря очите" на простреляния и издъхващ в блажено заслепление Хари. Идеалът неврозира натрапливо в мания... Всеки един от Седморката, изключая инициаторите Крис и Вин и поклонникът им Чико (т. е. четиримата загинали), бива ("зрителски") подбран в своя си ъгъл: Брит (младият Джеймс Кобърн) безмълвно печели дуел; Лий трепери, свит в тъмен килер; Бернардо (метисът Чарлз Бронсън), завърнал се безславно от задача, цепи дърва, за да изкара прехраната си...
– Невъзмутимият Брит тупва.
– Трескавият Лий, самодоказал храбростта си, се размазва бавно по стената.
– Бернардо, защитавайки с тялото си децата, умира като войник: пада след няколко куршума.