ЗНАЧИ

Значи, всичко ще започне така.
Момченцето е някъде на около девет години. Височко е за възрастта си и има светлокестенява коса, почти руса, която, когато то порасне, ще потъмнее, но ще продължи да се навива на едри къдрици. Затова след години то ще се срамува от тази по женски красива коса и ще се подстригва почти нула номер. То и модата тогава ще е такава.
Сега то е седнало пред телевизора. Той е с голям екран. Някъде около петдесет инча. Към него /телевизора/ е проточен тънкият кабел на плейстейшъна. В скута си момченцето държи джой стика. Привело се е леко напред. Само пръстите му ловко и бързо натискат бутоните. Така, ако се погледне отстрани, ще изглежда сякаш кабелът излиза от корема на детето и влиза в трептящия екран. По-отдалече, да речем от вратата на хола и както е полутъмно сега, с осветено от синкава светлина лице, момчето и телевизорът са като някакво фантастично създание – получовек, полумашина. Нещо излязло от фантастичен филм – киборг ли, андроид ли, не е ясно. Пък и няма значение. Всъщност по-важно е да знаем, че момчето е изцяло погълнато от играта. Не чува, че майка му говори с баща му, че и двамата се засмиват на нещо. Не чува как от стълбището за горния етаж сестра му, по-голяма от него с пет години, пита майка си къде й е шнолата, а майката отговаря, че не знае и после й казва да побърза. Точно тогава обаче сестра му се сеща да съобщи на баща си и майка си за това, че има шестици на тестовете по история и английски и че приятелката й Ани е много нещастна, защото отново е зарязана от приятеля си. Не чува как и двамата възрастни я хвалят шумно, но все пак й казват да побърза. Не чува тези неща момченцето, но знае, че всички са радостни и щастливи. Знае, че майка му от време на време хвърля поглед към него в полуосветения хол. Знае, че всички го обичат – и майка му, и баща му, дори и сестра му, която обаче не си го признава. Знае, че тримата се готвят да отиват на театър. Ние знаем, че той го е гледал този театър – водили са ги от училище, и не му е харесал. Какво толкова – двама се обичат, но родителите им не са съгласни да се оженят и накрая и двамата се самоубиват. Най-хубавото беше един бой със шпаги. Той много ги харесва тези неща. Бойните.
После ще продължи така.
Баща му, който е висок и елегантен, също хвърля погледи към него в хола. Момчето знае, че баща му малко е недоволен от това, че синът му много време е пред телевизора – или играе, или гледа филмчета. Че предпочита момченцето повече да чете книги или да спортува – купил му е прекрасно колело за рождения ден, миналата година – скейтборд и футболна топка “Ротейро”. И тъкмо ще тръгне да влиза в хола, телефонът ще иззвъни, баща му ще вдигне слушалката, майка му ще подаде глава от спалнята да разбере кой звъни, от стълбището за горния етаж сестра му ще извика, че ако я търси момче, я няма. Обаче обаждането е явно за бащата, защото той ще започне дълъг разговор за някакви доставки и други неразбираеми неща, за които не знаем. Знаем само, че разговорът ще бъде толкова дълъг, че и майка му, и сестра му – облечени официално, нетърпеливо ще го изчакат да свърши и красиви, много приличащи си, ще го затикат към вратата да тръгват. Баща му на шега ще вдигне ръце, че се предава – в едната за миг ще блесне връзката с ключовете за колата – и тримата заедно ще тръгнат да излизат. На вратата бащата ще извика на момчето да не прекалява с тази игра, едновременно с това майка му ще му каже, че вечерята е във микровълновата – само да я стопли и да не забравя да си измие зъбите преди лягане, а сестра му няма нищо да каже, само ще се изплези към хола. Момчето ще кимне с глава и ще тръсне рамене от досада – все за малък го мислят. И само за миг, за стотна част от секундата, ще отмести поглед от екрана. За да види как вратата се затваря и чуе как щраква четиристранно заключващата брава. Момчето ще върне погледа си напред. Пръстите му ще продължат да натискат ловко и бързо бутоните. Играта я играе все до трето ниво. Не може да стигне четвърто. Това не го ядосва – знае, че все някога ще успее, няма начин да не успее.
Тази мисъл го успокоява, но една друга мисъл кара пръстите му да вкаменят.
Тука спира разказът за момченцето, майка му, баща му и сестра му.
После, след петнадесет години, продължава така.
Значи, момченцето вече е голям мъж – висок като баща си, красив като майка си, само дето се стриже почти нула номер, защото тъмнокестенявата му коса, когато е дълга, започва да се вие на едри къдрици, пък и модата е такава.
Сега, точно в този момент, в който продължаваме разказа, момченцето мъж се чувства по-скоро мъж момченце. Стиска в ръката си букет цветя и от това стискане пръстите му са побелели, а стъблата на цветята направо са се кашнали в дланта му. Времето е прекрасно, пролетно. В клоните на едно цъфнало дърво зачуруликва птиче. Мъжът се навежда и очите му бавно обхождат буквите една по една. Те са вдълбани и погледът му като че ли е тънка струйка вода, която протича по тях и като ги напълва, буквите стават изпъкнали и по-ясни. Ние не знаем точно какви думи са съставени от тези букви, знаем само, че това са имената на майка му, баща му и сестра му. Знаем също, че най-вероятно това са датата и годината, когато те не се върнаха от театъра. Даже и не стигнаха до там.
Знаем още само едно – каква мисъл бе накарала пръстите му да се вкаменят, когато играеше на плейстейшъна пред огромния телевизор в онази пролетна вечер – през целия ден не беше казал нито на майка си, нито на баща си, нито пък на сестра си, че ги обича.
Нека го оставим сега там така – стиснал в ръката си букет цветя, а от това стискане стъблата на цветята направо са се кашнали в дланта му.
Да се отдръпнем бавно и тихо. Макар че е невъзможно нито да ни види, нито да ни чуе.
Знаем, че е съчинен, нищо.
Нищо, че е съчинен.