Сещам се за приказката на Шарл Перо, в която се разказваше за костенурката и заека. Костенурката предлага на заека да се състезават по бързина. При което на заека му става много смешно, но приeма. Подиграва се на костенурката, като убеден в своята победа. Нали костенурката се движи толкова бавно. Въобще няма шанс да надмине по бързина скорострелния заек. Убеден в победата си остава на пътечката и изчаква костенурката да направи първа, втора обиколка. Тя успява да приключи обиколките си, а зекът през цялото време само и се подигравал. Накрая той се сетил, че костенурката е към финала и тръгва да бяга, но не успява да настигне костенурката и тя побеждава. Изводът е че когато си поставиш за цел да постигнеш до върха, можеш да победиш и най-добрия. За да стигнеш до върха, трябва да се изкачиш по стълба. И какво става, ако бързаме – падаме от стълбата. Стъпало по стъпало и стигаш най-отгоре. Пристигнал си. бързаш ли – връщаш се долу. Бързаш към върха, но го стигаш бавно, защото хубавите неща стават бавно. Който бърза, не стига.
Да вземем пример от реалния живот. Типичен пример за грешка в бързането са системните катастрофи по пътищата. Много черен пример, но и много точен. Най- нелепата смърт. Недостигнал до целта. Печелиш само половин час предимство, но високата скорост може и да не те докара да последна точка. А бавното бързане е сигурно пристигане. Не случайно народът е казал: „Бавничко, но славничко”. Изкачвайки се по стълбата, стигаш до успеха. Ако много искаш от първото до последното да стигнеш на момента, ще си останеш само с искането. Падането ти е гарантирано.
Можем да бързаме.
Бързината мога да я сравня с това, че трябва да гониш цел, да си в такт с времето, в тон с модата. Но всичко да е постепенно, т.е. бавно. Иначе прескачаш. Ако се наложи да повториш, значи си закъснял, въпреки че си бързал.
Защо тогава се надпреварваме с времето и бързаме?
Все изпреварваме.
Не успяваме да се организираме така че да се вместим във времето. Нещата ги оставяш просто да тече само с времето. Когато нещо не върви, не натискаш да направиш насила. Човек се изнервя от това, че не успява да свърши работата си. затова че не е организирана. Това поражда болести и нерви. И така нищо не успяваш да свършиш. Когато си организиран, имаш план, ще съчетаеш действията, нещата с времето. Времето ще ти стигне.
Винаги можеш да бързаш и да не ти стигне времето, въпреки че си достатъчно бърз. Трябва да се планират нещата и времето. Бързаш, постигаш много с висока скорост, но самото ти бързане те кара да местиш крайната цел още по-напред и излиза, че не си стигнал навреме. Ако го направиш по-бавничко, ще имаш възможност да огледаш, осмислиш и осъзнаеш повече неща и така дори да видиш, че целта не е толкова далеч и е още една отсечка и вече си на финала. Докато другият преминава покрай финала и не го забелязва, защото бърза. Изразходваш се в самото бързане.
Луд умора няма, само се поти. И къде е финалът? Т.е. резултатът? Няма резултат, защото бързането е помело всичко след себе си като хала. Не успяваме нищо да постигнем, тъй като не резултатът се оказва същината на нашето правене, а самото бързане.
Но човек бърза. И как само бърза! Бързи коли, бързи машини, бързи комуникации, бързи мисли. А какво е измислил накрая? Инертна машина на времето. Човек бърза подсъзнателно и знае, че не е вечен. Иска да свърши много, а знае, че не ще успее за времето, с което разполага. За експерименти нямаме възможност, защото животът е един. Как да проверим дали ще свършим повече неща с по-бавно темпо или с голямото бързане. Правим го само веднъж.
Ако нещата се вършат с по-бавно темпо, то ще бъде стойностно и завършено, запълнено (със смисъл). Ако бързаш, стигаш първи или преди всички, или не стигаш.
Някои хора имат повече изисквания към себе си – искат да са първи, да са победители и успяват. Но дали това е? Не се задържат дълго. Бързането им изиграва лоша шега. Бързането отнема част или направо целия живот, самия теб. Докато умереното темпо те зарежда и гради. Значи бавното бързане ти позволява повече наслади и да забележиш, оползотвориш, вземеш и изградиш повече, по-стойностни и може би по-важни неща. Бързането не ти позволява, защото скоростта ги пропуска. Остава нещо, което не си усетил, защото нямаш възможност да ги забележиш и още толкова неща. И то защото те е страх, че ще ги пропуснеш и бързаш, бързаш, а те остават покрай теб и си ги взима този, който бърза бавничко. Трябва да се обръща внимание на дребните детайли, защото те пълнят картинката. А ти си бързай и оставяш бели полета в твоя натюрел.
Няма коментари:
Публикуване на коментар